"Животът е натрупан грях", интервю

Животът е натрупан грях, интервю за ImpressioЖивотът е натрупан грях
Едно интервю, което направи уважаваната Еми Мариянска за Impressio на Dir.bg по повод книгата ми "Наричайте ме Мечтател"

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Еми Мариянска

18-23 minutes

---

"Скъпи приятели! Наближава 28 ноември, когато, в Литературен клуб "Перото" от 18,30 ч. е представянето на новата ми книга "Наричайте ме Мечтател". Знам, че всеки е със своите грижи и ангажименти, но ще се радвам да се видим там. Книгата съдържа седем повести. Всяка от тях по свой начин поставя в центъра на вниманието съвременния човек, който без да претендира за някаква изключителност, някаква помпозна извисеност, се опитва да съхрани достойнството и спомените си, да остане "нормален", понякога напук на "лудия" живот. На изпитание са както устойчивостта на ценностите, така и малко отживяващата своето време скромност". Това написа писателят Иван Иванов на страницата си във фейсбук, и направи кратко описание на повестите вътре в книгата. За повестта, на която е кръстена книгата - "Наричайте ме мечтател", писателят казва следното:
"Повестта е дълго пътуване по безкрайната човешка магистрала, която се пресича със спомените, болките, мислите, мечтите ни, създавайки житейските кръстовища. В разговорите на героите всяка посока от тези кръстовища е пропита с въпроси, поставени им от съдбата и времето, в което живеят. Те търсят трудните отговори за ценностите и вярата, за добротата и надеждата, за границата, поставена в нас самите - да обичаме и да отричаме. За това, че някой безмилостно реже корените, впити в земята ни... и най-вече в сърцата ни, за истинската свобода и страха, за смелостта да мечтаеш".
Иван Иванов е роден на 19 януари 1964 г. в Ловеч. Повече от десет години животът му е свързан с електронните медии - от самото им зараждане и през всички проблеми и радости на прохождащия частен радиобизнес, свързан с изграждането на първата извънстолична радиоверига "Лиани".
Всичко изглежда добре, докато в един момент рухва из основи - заради лош кредит семейството изгубва всичко, съграждано с години. Бащата-стожер е напът да изгуби себеуважението си - чувства вина пред децата си, които са изправени пред един избор - да напуснат родината. Днес семейството живее между България и Франция, преглътнало болките и страданията на миналото.  

Със съпругата си Анелия Иванова
/ Снимка: Личен архив на семейството

Самият Иван Иванов се развива в ново поприще - писателството. Автор е на пиеси, разкази и романи: "Какъв хубав сън", "Старата къща", "Старият мръсник си го връща". "Омагьосаният кръг" и последната му книга - сборникът с разкази "Наричайте ме Мечтател" на издателство "Изток-Запад", чието официално представяне в клуб "Перото" НДК предстои наскоро. Изпреварваме тази среща в един откровен разтговор със самия Иван Иванов:
- Г-н Иванов, какъв човек е мечтателят, и не го ли възприемат като наивник в съвременния ни свят?- Какво са мечтите - наивна поема от блянове и илюзии на въобрaжаемата предстaва, че този свят е създаден, за да бъде победен. Водени от стремежите си за изява и слава, някога все пак трябва да приемем поражението и разочарованието си от грубото училище, наречено живот и да си признаем: "Аз се провалих, защото жертвах всичко в името на мечтите си". Но това е красиво и нежно, тъжно и искрено, болезнено признание. Когато си мисля за победите и загубите си, неминуемо стигам до извода, че не е важно колко победи си постигнал, а колко загуби можеш да понесеш. Човек не би трябвало да има илюзии пред съдбата, само силните и смелите имат огромната привилегия да бъдат мечтатели и да покоряват мечти, независимо колко дръзки са те.

"Наричайте ме Мечтател"

Книгата „НАРИЧАЙТЕ МЕ МЕЧТАТЕЛ“ съдържа седем повести. Всяка от тях по свой начин поставя в центъра на вниманието съвременния човек, който без да претендира за някаква изключителност, някаква помпозна извисеност, се опитва да съхрани достойнството и спомените си, да остане „нормален“, понякога напук на „лудия“ живот. На изпитание са както устойчивостта на ценностите, така и малко отживяващата своето време скромност.

“НАРИЧАЙТЕ МЕ МЕЧТАТЕЛ!”
Повестта е дълго пътуване по безкрайната човешка магистрала, която се пресича със спомените, болките, мислите, мечтите ни, създавайки житейските кръстовища. В разговорите на героите всяка посока от тези кръстовища е пропита с въпроси, поставени им от съдбата и времето, в което живеят. Те търсят трудните отговори за ценностите и вярата, за добротата и надеждата, за границата, поставена в нас самите – да обичаме и да отричаме. За това, че някой безмилостно реже корените, впити в земята ни… и най-вече в сърцата ни, за истинската свобода и страха, за смелостта да мечтаеш. През цялото време Белокосият човек крие името си, може би искайки да избяга.

„ДВАТА КРАЯ НА ЕДНА ПИЕСА“
„Двата края на една пиеса“ е повест за избора, който човек може да направи – как да постъпи в една ситуация. И как този избор е предсказуем, когато са се натрупали различни житейски събития. Да бъдеш спонтанен или да бъдеш разумен. Да бъдеш юмрук за онзи, който те е смазал или да бъдеш ласка за детето му. Едно пътуване до град, в който героят не е искал да се върне през последните 30 години и два билета за тенис-турнир връщат спомени, отварят незараснали рани и изправят човека пред този толкова често задаван въпрос: как ще завърши всичко това? Повестта е наистина с два края – по своему искрени, по своему тъжни, по своему честни. Остава чувството на едно провинциално дете през 70-те, с опряно в мрежата на тенис корта носле – че животът е една игра, а как ще отиграе всеки удар зависи от него – колко е пораснало и колко от мъдростта е успяло да натрупа в себе си.

„ТЪЖЕН КЛОУН“
Чувството, че живеем в цирк, е обхванало толкова силно героят на повестта „Тъжен клоун“, че за него е твърде осезаемо преследването от трите орисници на съдбата – здравната, административната и социалната система. Разговорите, които те водят в момент, в който той е на косъм от смъртта поради преминаване през релсите на идващ трамвай, показват как за бюрократичната машина той е някаква анонимна единица, която пречи на системата да завърши без бюджетен дефицит. Кой се интересува от един обикновен, стандартен в своите делници и мисли човек, за когото обаче почтеността и семейството са основни ценности? Трябва ли да бъдеш „извън стандарта“, за да означаваш нещо за майката-родина, която познаваш и обичаш, а за нея си бреме? Дори събличането на секънд-хенд костюм на клоун не спасява от горчивината. Но… Една бисквитка в лилава опаковка, подарена на улицата от едно мило момиче, е в състояние да върне увереността, че за някого значиш нещо, че на някого си нужен, че някой те обича.

„КЪЛВАЧЪТ“
Наглед налудничавата всеотдайност, с която един самотен кълвач удря с клюна си по ръждясалия пилон, на който всяка сутрин в едно военно поделение се издига националният флаг, е в основата на сюжета на повестта „Кълвачът“. Мила среща на чаша кафе на бивши колеги, запазили взаимното уважение и един, само техен си хумор, през която преминават въпроси както от съвсем всекидневен характер, така и общочовешки, разкрива непогубената от всякакви перипетии потребност на хората да търсят отговори. Кълвачът ли е луд да търси червеи в металната тръба или тези, които се дразнят от острия звук, са слепи за ръждясалата система от ценности, методично запечатвана в съзнанието и поведението на редица поколения? А дали наистина червеите не са плъзнали и по пилона, на който се развява – парцалива и избеляла една погубена гордост? Дали не е тази птица-доктор на гората първият глас, че нещо трябва да се направи? Кой и кога ще чуе посланието на упорития кълвач, който сякаш иска вместо нас да почисти ръждата от пиедестала на националния ни флаг?

„ИЗВИНЕТЕ, ВЪЛНУВАМ СЕ!“
Един семеен сюжет, в който мъжът е безпомощен и неориентиран в административните процедури, а жената – напориста и на моменти рязка – това е, казано накратко случващото се в повестта „Извинете, вълнувам се!“. Комичните случки около подмяната на шофьорските книжки на двама новоизлюпени софиянци, чакането от тъмни зори на опашки, препускането от гише на гише, се въртят около един въпрос – след като човек не може да се познае на снимката в документа си за самоличност, дали всъщност сам си е загубил чертите на лицето и своята индивидуалност или бюрократичната машина го е вкарала в една обезличаваща преса, която размахва пръст от висотата на дадената й власт и казва, че каквото и да правиш, все нещо ще си сгрешил пред нея. Героят, белязан от постоянно вменяваното му чувство за вина – от тази за неспазени срокове, до тази за откровените му мисли за живота, с присъщата си чистосърдечност казва: „Извинете, вълнувам се!“.

„ОРКЕСТЪР Ф.20“
Част от терапията на четирима мъже, принудени от различни обстоятелства да лекуват психиката си, е музиката, или поне онова от нея, което могат да съберат като умения с подръчните инструменти на улични музиканти. Дали това изкуство може да изтръгне от душите им деформиралата ги горчилка и дали вложеното старание, сърце и положителни мисли могат да достигнат до разноцветните минувачи? Ще ги забележат ли, ще ги чуят ли, ще ги изтърпят ли? Като познати мелодии се промъкват житейските несрети на всеки един от тях и щяха да бъдат банални, ако са се случили абстрактно - на някого някъде. От какво може човек да загуби нормалния си разсъдък и кой решава дали някой е нормален или не? Както казва един от героите в повестта: „Ние като че ли сме се загубили в днешното объркано време. На някои им липсват усмивки да се надсмеят на живота, други нямат сърца - да почувстват, трети - не могат да открият мислите си, четвърти са продали мечтите си, но най-много са тези, изгубили душите си – без вяра, без Бог, без ценности… все повече съм убеден, че има два вида хора. Едните освидетелствани, на лечение и безобидни. Другите - и те луди, но неосвидетелствани, не вземат хапчета, много опасни и се разхождат на свобода“. По алеите на своите делници всеки понякога хваща по един музикален инструмент в „Оркестър Ф.20“ и свири мелодията на своето страдание. Или на своята лудост.

„ОТ ЛЮБОВ КЪМ БЪ.“
„От любов към Бъ.“ е една твърде лична повест. За най-важното, което си казвал на децата си и за това как животът те поставя в ситуация, в която да се отречеш от житейската си философия и да я промениш на 100%. Дали обичта е на първо място взаимност и ако да, защо толкова често се чувстваме така, сякаш обичта ни към родината е несподелена? За самотата на скайп-родителите; за децата, които тръгват и обещават да не се върнат; за това, че нямаме думи, с които да ги задържим. Дали е достатъчно да вдигнем от калта окъсаната мърлява найлонова торбичка с надпис „От любов към България“ и да съберем в нея объркания си живот? Дали е достатъчно?...