събота, 21 март 2020 г.

"Наричайте ме Мечтател", откъс


...
Автобусът беше излязъл от покрайнините на София сравнително бързо и подминаваше Банкя. Ахмед въздъхна смирено и тъжно:
- Животът много се обърка, а напоследък още повече.
- Във военното училище - заговори Павел, бившият пилот - преподавателят ни по военна история разказваше, че в началото на миналия век по време на Балканската и Междусъюзническата войни хиляди българи сами са се връщали от Америка и Европа, за да защитават отечеството си, без никой да ги принуждава. Казвали на тези скромни хора, войниците: “Отивайте и побеждавайте, защото там, зад вас, са семействата, децата, родителите, домът ви“. Сега какво да кажеш и кого да защитаваш – класата на охранените политици и мутри с бели якички, която ни е обезличила от граждани и народ в обикновен електорат и сган, необходими ѝ единствено за изборите, за да се легитимира пред света.
- Какво да кажеш...? – във въздишката на Ахмед имаше съжаление, долови се горчилка - Навремето работех в горското, помагахме си и с тютюна. Напоследък секат като за последно, легално и нелегално. Надойдоха фирми и ни изпосъкратиха. Колко гора се изсече и после... Дървото с корените си навътре в земята поема влагата като сонда и като ги отрежеш… Няма ли корени, няма какво да спре водата по пътя ѝ. От там наводнения, порои, суша, съсипия.
- Миналото лято синът си дойде в отпуск, от двайсет години е в Австралия – замислен и като че ли на себе си каза Павел - Качих го на селскостопанския самолет и гледа, любува се, ахка колко е хубава България от високо. Един ден отидохме до родното ми село. Почти всички къщи заключени, обезлюдено, опустяло, я̀ има десетина човека, я̀ няма.
- Няма български дом и семейство, което да не е белязано от днешната чума и трагедията на обезлюдяването – ако до сега в думите на Белокосия се чувстваше заядливост, сега имаше болка.
Павел-пилотът скрито потърка очите си, дискретно преглътна, гласът му леко потрепери:
- И му казвам: “Моето момче, виждаш ли тези стари къщи? Те са като хората - искат да дишат. Заключиш ли ги – умират. Умират корените ни“… Тогава ме попита спомням ли си думите на Стайнбек за корените, които пречат на хората да полетят - потърси с поглед Ахмед, чудейки се за името му - Извинявай,… че те прекъснах…
- Ахмед се казвам – отвърна сърдечно - Не се притеснявай. Право е момчето ти, младите са по-умни от нас. Жената се разболя от лоша, най-лошата болест - започна разказа си потиснато и угрижено - Доведох я по София. Ние сме тънки хора, сиромаси. За това и съм тръгнал по Франция, да режа лозя и да изкарам повечко пари за лечението ѝ. Бях седнал на една пейка пред входа на болницата, отчаян, пушех омърлушен и се чудех как ще се оправя. До мен дойде мъж с бяла престилка, доктор, към четирийсетте, поиска ми огънче. Аз с кахърите си, но и той нещо ядосан и угрижен. Заговорихме се. Много кадърен, завършил в Германия медицина, работил в немска клиника, имал големи перспективи още да върви нагоре. Но се прибрал в България, мислел си, че ще бъде много полезен с наученото. Не разбираше нашата здравна система, която убила желанието му да помага. Още на първата визитация се скарал с началника си, не можел да приеме начина на работа. Обясняваше ми, че в Германия доктор с пари не работи, има си хора в управата, които се занимават с това. Лекарят само мисли за лечението. Пък говорим, споделям с жената, а тя ми казва, че там хората работят, плащат осигуровки. А аз си мисля, ние да не сме лежали по гръб? И ние сме работили и ние сме си плащали осигуровките.
Стоящият на предпоследната седалка Николай, някогашният научен сътрудник, леко побутна с показалец очилата си, дискретно се обърна назад и тихо заговори:
- Слушам като си говорите, извинявайте че се намесвам в разговора ви.
- Ние само така си споделяме, да не си помисли някой, че обиждаме властта. Сакън, нали Ахмед, а, Павка? - театрално се заоправдава Белокосия и заканително наклони главата си - Въпреки че ми идва. Понякога така ме избива на касаплък!
- Наскоро прочетох, че в Европа да си беден е нещастие, в Америка е позор – личеше си, че Николай е интелигентен, като онези, за които казват, че са природно умни хора.
- А в България – реалност – допълни Павел-пилотът с горчивина.
Мълчаливият Преслав леко обърна глава към по-възрастните свои спътници и тъжно се включи в разговора:
- На автогарата си взех довиждане с майка ми и баща ми. Те няколко пъти пропуснали да заминат в чужбина, все се намирала някаква пречка, по-скоро им липсвала решителност.
- Не ги съди, момче, нашето поколение много се луташе, то се роди в едно време, в друго живя. По един начин ни учеха, а по друг трябваше да се оправяме с трудното - извинително се обърна към младото момче Ахмед.
- Много ми е болно за тях – заговори със съжалителен тон Преслав - Никак не им стана добре, като им казах, че се сбогувам с мащехата си… България. Покрай техния скромен, дребен бизнес работя от десетгодишен. Бях пълен отличник в елитна гимназия. Отидох с костюм за 50 лева на бала си, докато много от моите съученици ми се подсмихваха подигравателно, облечени в прескъпи тоалети и облекла на престижни световни марки. Предстоеше им да отпътуват за скъпи колежи и университети в чужбина. Аз бях приет в Германия. Учих и работих, за да си подпомагам следването и копнеех да се върна в България като учител. Когато си дойдох, открих как 14-15-годишни смъркат „бяло“ в тоалетната, а дилърите стоят като хиени пред училището, на гърба на полицията. Ученици се подиграват и бият колеги, капризни родители ни се карат. Старите учители отчаяно ми казваха, че заплатата или пенсията им няма да стигне и за собственото им погребение. Искам да си взема сбогом с илюзията, за която учиш, работиш и мислиш, че си бъдещето на България, сред отровени детски съдби от убиваща дрога и смърдяща цинична чалга… Сега върви кампания за връщане на млади успели хора в България.
- Преди време бях на честването на един от съвременните писатели-класици на България. – трудно прикриваше раздразнението и гнева си Белокосия – Друг известен творец разказваше как през 70-те години художествен съвет му отхвърлил, на него и на още няколко млади творци, произведенията. По-старите колеги и приятели ги успокоявали и им говорили да не се притесняват, нещата ще се оправят, ще се тръгне в друга посока, пътят бил правилен, има и грешки и т.н. Тогава този достоен писател, настоящият класик, след дълго мълчание мъдро се обадил: “Не заблуждавайте момчетата, не ги лъжете!“ И сега тези мощни пиарски кампании убеждават децата ни да се върнат...
- Извинявай, все пропускаш да си кажеш името… - прекъсна го Павел - Но нашите да се върнат, техните - в никакъв случай!
- Да се върнат и да поливат това сухо дърво - сопна се Белокосия, ловко избягвайки въпроса за името си - Изпадам в яд и безсилие, а как искам да кажа да не лъжат и заблуждават децата ни. Защото, Павка, техните отдавна са ги устроили там и не мислят, и въобще не им пука за народ и родина. Почти всеки един от голямата политика и едрия бизнес е готов във всеки момент да капитализира имуществото си и да замине в онзи, другия свят, а лицемерно ни убеждават, че тук е много хубаво. Природа, въздух, море… И се сетих за македонката, дето се омъжила в България и се хвалила, че при тях житото било като дренки едро, парите били много, като шума. Но като я попитали защо не е останала там, отвърнала: “Е па камъни ли да ядем?“. И ние - природа ли да ядем? Или обещания?
Павел-пилотът учудено погледна навън през прозореца, трудно обръщайки глава заради все по-често напомнящата за себе си болест на Бехтерев:
- Стигнахме ли границата със Сърбия?
Автобусът намали и уморено спря. В този момент се чу гласът на шофьора от звуковата уредба: “Уважаеми пътници, пригответе личните си документи, след малко ще слезем, ще преминем митническия пункт и паспортна проверка, после ще стигнем до другата бариера и ще продължим."
...

Няма коментари:

Публикуване на коментар