До сина ми

Вчера беше Ивановден – 07 януари, по новому. Получих доста пожелания, за което най-сърдечно благодаря на всички. Родил съм се вечерта на 19 януари, т.е. по старому Йордановден срещу Ивановден. Било неделя, а за родените в този ден от седмицата казват, че са късметлии. Така че съм дошъл с името си, пък и първо момче в рода, кръстили ме на дядо ми по бащина линия - и той Иван. По майчина, вуйчо ми е Иван, двамата ми прадядовци - и те Ивановци. Така че, късметлийски или не, Иван съм. Но недоразумението между грегорианския и юлианския календар ми позволява ловко да се измъквам от почерпка и когато ми изнася, празнувам по старому, друг път по новому.

Някъде към два часа през нощта се пробудих. Съпругата също. Погледна си телефона, аз също вторачих поглед и видях съобщение от сина ни, което снощи към единадесет написал. „Прибрах се. Гледах за нова квартира. Честит имен ден на тати. Много нови книги.“ И до сутринта нямаше сън, това бе достатъчно да се блещя в тъмното.

Първо, нека не прозвучи като заяждане, но той май не е прочел предишните ми книги, дума не е обелил, харесват ли му, не му ли допадат, абсолютно нищо - ни вопъл, ни стон. Пък гледай, иска още да пиша. Както каза един път Румен Леонидов, че синът му като прочел първото стихотворение от новата му стихосбирка, казал: „Прекрасно, другите някой друг път“ и толкова. Пък аз си мислех, че само при мен е така. И въпреки всичко ми стана приятно и се поразвълнувах. Миналата година на няколко пъти хвърлях химикалката, като някой позастарял футболист когато окачи бутонките на забития пирон върху стената. Даже ден преди Коледа се зарекох, това да бъде с писането. И причината бе точно синът.  Но...

Ето и сега ми се иска да сефтосам годината с нещо като писмо до него, разказ или каквото стане. Спомних си, че преди време един верен приятел ме посъветва да напиша книга с писма до близките ми, приятелите, познатите, даже и до някого, когото не познавам. Може би, отговорих тогава.

Синът си дойде на 23 декември сутринта към 7 и половина сутринта. Два дни се мъкнал по пътищата и дълго чакал, петнайсетина часа по границите на Европа. А аз трябваше по обед да хващам самолета за Франция. Имахме само два-три часа на разположение, но безкрайно достатъчни да се поскараме хубавичко, да ми се репчи и повишава тон, да стискаме зъби и да се заканваме.

Има един човек, нарекъл съм го Пазача на спомени в предишни книги и разкази, бащата на съпругата ми. Веднъж бе станал свидетел на някаква караница или разправия, част от онази велика - като филоософията и вечна – като живота, битка между мен, родителя и сина или дъщерята, не си спомням точно. Мълчах ядосан, гневен, така както само аз мога, гледах свирепо, а той мъдро и тихо, отпивайки си спокойно от кафето, заключи:

-         Както те ядоса детето ти, никой друг не може да те ядоса!

Никак не се чувствах добре, като тръгнах за Франция по празниците. Ние със съпругата ми в обаятелния по всяко време на годината Париж, а той, синът ни - в нашата си София. Но пък щеше да прекара няколко дни с осемгодишната си дъщеричка, останала преди повече от четири години при майка си. Мина Коледа и Нова година. Прибрахме се, а той след ден в ранното утро си тръгваше. Имахме на разположение не няколко часа, а цял ден, в който пак щяхме да се ядосваме и продължаваме да спорим и воюваме в онази неспираща житейската битка на поколенията. Не бе нужно да се чака дълго и се започна:

-                     Тя е като майка си! Ядосва ме! Вчера един час не ми е говорила, и не само на мен, а на всички! Своенравна, гледа от майка си. Другите деца, с които празнувахме Нова година, знаят по 4-5 езика писмено и говоримо. Тя в онзи малък град даже не ходи и на уроци по английски. Лигави се.

Пуфтеше ядосан и припалваше неспирно цигарите и търсеше с някого да се заяде и излее на воля гнева си. Отново се почувствах зле. Търсих му оправдание, защото забравяше, че пилето се излюпва не като счупиш черупката на яйцето, а с люпене и ключът е в търпението. Трудностите, през които мина, на моменти ми се струваха отчайващо непреодолими, даже всичко около него е плод на някакво невероятно чудо, не само да оцелее, а и да открие своя нов път, нови занимания, нови перспективи. Това изхабява чувствата и изчерпва силите, неведнъж помита нормалното общуване, изпепелява отношенията. Но може би не бях му казал онова, мъдрото: “Както те ядоса детето ти, никой друг, не може да те ядоса“.

Но и нещо друго. И навярно ще го разбере неусетно, като минат години, и като започнат и на него да му се карат и да чува въпроса, на който никой не чака отговор:

-         Какво разбираш ти от живота?

И тогава дано е достигнал до онази истина, която си припомних в прекрасната книга на невероятно добрата съвременна българска  писателка, че човек не става родител – баща и майка в момента на раждането на детето си, а родител се става цял живот. Или по-скоро се учиш да бъдеш баща всеки божи ден, постоянно. Защото такъв урок, такъв учебник, в който да са написани и разказани правилата на добрия баща и добрата майка просто няма.

Този есемес ми се стори и като извинение. Много ми се иска да е така. Защото едно от най-важните неща, което трябва да знаем и да имаме вътрешната сила да направим, за да кажем толкова малкото, но доста значещо, е заключено в една единствена дума „Извинявай!“. Човек, който не може да каже „Извинявай!“, ми прилича на самовлюбен егоист с примес на ожесточен непризнаващ и себе си глупак. В дългата студена нощ се опитвах да разбера сина си: той, бащата, страда за детето си. Страхува се и понякога доста открити въпроси за бъдещето на дъщеря му стряскат мислите и съня му. Но... Ще се опитам да разкажа една история с надеждата да достигне до него, все пак ако реши да прочете написаните от мен брътвежи.

Баща ми работеше в средноголемия и средностатистически провинциален град на някогашната пообъркана социалистическа страна и система. Имаше колега, чийто син бе по-голям от мен със 6-7 години, при това пълен отличник, без нито една петица. Познавах го прекрасно, добро, възпитано, будно и много умно момче. Аз - четворкаджия, само тук там някоя петица. Баща ми често ми го даваше за пример:

-         Виж Вальо, само шестици!

Родителите ми бяха селяни хора и по произход, и по душа и по манталитет, чувстваха света грубо и честно, без никакви увъртания и глезливи залитания. Навярно ги е боляло, че синът им ще се окаже един пораснал калпазанин на още по-калпавия соц, чието мощно призвание ще бъде в близките заводи като нискоквалифициран работник. А може би са си мечтали и са се надявали синът им да запише и завърши някакво висше образование, за да потърси по-хубава реализация и те гордо да се вглеждат в „очите на ората“, и да чуват хвалебствените приказки: “браво, изучиха си детето“. Скоро онова момче, Вальо, бе приет в най-престижната гимназия на нашия град. Но както често се случва, любовта е безкомпромисна „и не цепи басма“, даже и на най-добрите ученици, пълните отличници. Влюбиха се с негова съученичка, ожениха се, дори и не успя да завърши гимназията. После някаква много трудна трудовашка казарма изкарал – така чувах да си шушукат тъжно майка ми и баща ми. После се разделили и развели с момичето. А Вальо започна някакъв бохемски живот и постепенно с времето все по-малко чувах какво става с него. Само си спомням, че направи няколко изключителни скулптури, той бе един безспорен талант. И сега една негова композиция гордо стои на видно място и е от символите в родния ми град, но с много тъга споделям, че е безкрайно недооценена, за да подтвърди онова широко известно, че никой не е пророк там, където се родил. По-късно Вальо катастрофира и остана парализиран. Веднъж съпругата ми разказваше за една културна жена, дългогодишен служител в градския съвет, как търсела съдействие за отпускане на малка помощ за сина си. Попитах за името. Отговорът ме потресе. Аз, някогашният калпазанин, не знам и все повече се питам, справих ли се с живота. Съдбата по странен и различен начин може да ти се присмее и да ти натрие мутрата, като при мен, но може и жестоко да ти подложи крак и да те унищожи.

Сега ще продължа и с приказката за трите кедъра. Кедрите растат много бавно – векове, и в своя живот виждат доста и доста време имат възможност да размишляват. Един ден се разговорили за бъдещето. Първият казал, че иска някой ден от него да направят трон, за да стои най-великият човек на него. Вторият – да стане част от нещо, което да преобразява Злото в Добро. Третият поискал всеки път когато погледнат към него, да си спомнят за Бог. Веднъж дошли секачи и нарязали кедрите на дървен материал, въпреки съкровените им желания. Защото реалността, по принцип, никога не пита кой за какво си мечтае. От първия кедър станал обор, а от отпадъците направили ясла. От второто дърво, направили маса за някакъв беден селски дом. На третия кедър, така и не успели да продадат гредите. Кедрите оплаквали съдбата си и дълбоко съжалявали за чудно хубавата дървесина, която така и не намерила достойно предназначение.

В една звездна нощ съпрузи останали без подслон и влезли в обора да пренощуват. Жената била бременна, същата нощ родила син и го положила в яслата. В този миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала, той послужил на най-великия Господар на земята. Няколко години по-късно в скромен селски дом на масата от втория кедър, малко преди хората да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи над хляба и виното. Тогава кедърът разбрал, че на него се крепи не само хлябът и виното, но и съюзът между Човешкото и Божественото. На следващия ден върху две кръстосани греди от третия кедър приковали един мъж. Този човек станал Факел на Света, а кедърът разбрал, че се е превърнал в Кръст, и от оръдие на мъчението станал символ на тържеството.

Така става винаги в живота, мечтата на всеки се сбъдва, но понякога по съвсем различен начин от този, който си е представял човек. 

Не знам дали е много уместно, но ще завърша с нещо съвсем различно. Дано синът ми го разбере. Човек не бива да сдържа и задушава миговете щастие, които нахлуват в сърцето му, защото те и без друго са рядко явление. Обичаш или харесваш някого – няма нужда да се срамуваш, да сдържаш или отлагаш за по-подходящо време радостта си – тя може и да не се появи повече. Позволи на душата си да се наслади на тези мигове, иначе тя бавно ще се парализира и ще стане безчувствена.

Преди четири години на 19 януари сутринта на електронната си поща синът ми, както и дъщеря ми, получи моите първи разкази, които тъкмо бях написал. Тогава, както и сега на същата дата, искам да му пожелая нещо.

Честит имен ден.