Вълнуваща среща с г-н Мевлют Чавушоглу, министър на външните работи на Република Турция

Здравейте, приятели! Искам да споделя с вас за днешната ми вълнуваща среща с г-н Мевлют Чавушоглу, министър на външните работи на Република Турция. След първите хора на държавата, и аз имах честта да стисна ръката на този уважаван политик и високопоставен гост в деня на първата му визита в страната ни. Прекрасен, земен човек, уверявам ви! А аз бях твърде развълнуван и дори не успях да се снимам с него. Ако успея да намеря кадър от някой от многобройните репортери, ще го споделя с вас. С огромно удоволствие му подарих екземпляр от книгата ми „Старият мръсник си го връща“. Той ме попита как може да я прочете на турски. Надявам се някой ден това се случи. Ето и първия разказ в тази книга, чийто сюжет, съвсем не е случаен.

ВСИЧКИ СМЕ ЕДНО

Ноември остана доста топъл тази година. Както много други вечери посрещнах Ани до спирката на метрото. Предпочитахме да повървим, да си поговорим и да споделим отминаващия ден. Седмицата беше напрегнато-тревожна. Терорът в Европа и света – не е ли това началото на нова война и поредните човешки страдания. 

И така, между другото, Ани започна:

- Днес една жена на всеослушание започна да коментира: „Така им се пада на европейците, още им трябва“. Мисля че е мюсюлманка, но защо го каза? Как е възможно? – попита така, както всяка майка, чиито деца са там, до терора, на километри от жестокостта.

Замълчах. И тогава мислите ме отведоха назад във времето – преди около петнайсет години. В също такава топла есен беше починала баба Мария – бабата на Ани по майчина линия. Погребението бе в родната Борима – едно от най-хубавите троянски села, където българи и мюсюлмани живеят открай време, от векове заедно и споделят трудния балканджийски живот. По стара традиция, след гробището, в къщи се събират най-близките, да почетат паметта. И там, в стаята, до печката, като че ли самотен, стои един човек, облечен с малко старичък и поовехтял, но чист балтон. До него жена му, със забрадка и шалвари. Седят на столчетата, тя нещо му продума. Той стана, отиде при дядо Минко и му каза :

- Аз ще ги нагледам, ти остани.

След малко през прозорчето го видях – със сено в ръце, сложи на овцете, на кравата. И вода им занесе. После влезе и пак застана до бабата си. Чувал бях за него, виждал съм го веднъж или два пъти при редките идвания. Днес беше в църквата, сетих се, че го бях видял там. Стоеше до дядо Минко, очите му – влажни и зачервени. Запалил беше свещ.

Дойдоха гробарите, сложиха им да хапнат, както повелява традицията. Баба Елена, лелята на Ани, с тих глас попита:

- Бате Ахмед, ако си на работа, да сипя и на теб?

И това, което чух, ме остави без глас, сякаш някой ме бе хванал за гърлото:

- Днес погребах сестричката си. Казах им – няма да дойда на работа.

И започна своя разказ – обикновен, истински. Били много деца, от Васильов, гладни, потънали в мизерия. Десетина годишен, баща му го довел от тетевенския в троянския балкан при дядо Петко Султана да пасе добитъка, да слугува и чиракува… И така този достоен, честен, скромен българин – бай Петко Султана отгледал покрай единствената си дъщеря Мария и чуждото, от друга вяра дете. Уважавал го, поскарвал му се, май че и пръчка е играла, когато трябва. Баба Ахмедица прекъсна разказа:

- Там горе, у тях, в старата къща на дядо Петко ме е завел като булка, в голямата стая. И сватба ни направи – на поляната в двора, и дарове ни даде, и ни задоми, докато стъпим на краката си.

Чувал бях за този бате Ахмед, сетих се – и много хубава дъщеря имал – според Ани била най-хубавата булка, която е виждала. Сега била в Истанбул със семейството – апартамент си купили, добре живеели. А той работел в дърводелския цех в Борима и когато трябвало, бил винаги насреща за помощ и човещина при дядо Минко и баба Мария. И някак тъжно заговори:

- До седмица-две, най-много месец и ние с бабата заминаваме. Дъщерята откога ни вика. Двамата ми братя и те са там. Единият е доктор, вече пенсионер. Другият беше управител на фабрика, но и той се пенсионира. Като излезем в оня, стария квартал на Истанбул с тесните улички и сокаци, че като се размирише на баклава, препечено сладко, канела и каймаклия кафе… Ей туй най-много съм сънувал като дете, когато легнем с братята ми гладни под парцаливите черги на миндера. Нищо не мирише по-хубаво. Само с друго нещо мога да го сравня. Лятото, като си дойдохме от гости при дъщерята и братята, взех косата и отидох в двора при старата къща на дядо Петко. Направих един откос и седнах, подпрян на една ябълка. Това искам да взема като тръгна за Истанбул - как мирише прясно окосената трева. И благодарността към всички тези хора, дето не са ме делили, ами сме живели наедно.

        

Ето тук човек започва да се замисля. Къде отиде този дух, чийто най-достоен представител е трудолюбивият балканджия –  скромният и почтен дядо Петко Султана? Защо не раздели българчето от турчето, а им даде от онази житейска спогодба да живеят заедно, да срещат несгодите на  времето и живота, радостта и мъката? Кое ги събра? Откъде взе магията и не остави частица на нас? Защо, къде се загубихме по този тъй голям и широк свят, в който забравихме, че човек за човека е повече от брат?

Десетина години по-късно един неделен следобед вкъщи, телевизорът работеше. Загледахме се. Авторката Адела Пеева разказваше как си спомня за една песен, която баба й пяла, когато била малка: „Ясен месец щом изгрее, над зелената гора…“. И тръгна тази жена да търси откъде е песента. В Турция – турска, в Гърция – гръцка била, в Македония – най-македонската, в Албания – чиста, най-чиста албанска, в Босна – това било бойна тяхна песен. В сръбска кръчма авторката без малко и бой да отнесе – как може да провокира с най-сръбската песен. Кадрите на финала ни отведоха и на Петрова нива, а там един акордеонист се заканваше, че това е химнът на Странджа планина и ако някой твърди обратното, ще го „беси на първия цер“.

Дълго звучеше в съзнанието ми тази толкова хубава песен и търсех отговорите. Мълчахме. На Ани майка й, Пенка – внучката, кръстена на дядо Петко Султана и израснала в същата тази къща, на границата на българската и турската махала, усетила терзанията в мислите ми, тихо каза:

- Разбрахте ли сега?

- Не, трудно ми е. – отговорих.

- Всички сме едно.

И си спомних каква е разликата между ада и рая. Десетина човека седят около голяма хубава маса. В средата – хубав супник и още по-хубава супа в него. Красиво облечени хора се опитват да се хранят с лъжици, по метър дълги. Разливат, удрят се и се блъскат – ето това е адът.

Кое е раят – същите хора, същата маса, супник, супа. И все такива дълги по метър лъжици, но всеки дава на другия, седнал срещу него човек.

Мислите ми се върнаха далече назад във времето. Гледам дядо Петко Султана как храни своето и чуждото, българчето и турчето, дава им поравно, учи ги на думата живот и тихичко казва:

- Всички сме едно.

И съм сигурен, че вечер в големия и чудно миришещ като в сънищата му Истанбул, дядо Ахмед ще целува правнучетата си малко след като заспят, ще ги погали нежно по главите с отрудените и напукани  ръце и ще каже нещо, което звучи като молитва:

- Всички сме едно.

20.11.2015г.