Беше
слънчева и топла ноемврийска събота, от онези, за които някой бе казал, че
принадлежат на златната есен. Бях седнал в кафенето под блока. Блещех се в
компютъра и подготвях текст за пиеса, с която да участвам в поредния конкурс.
Много ми харесва, мислех си наивно. Че аз повечето неща много, ама много си ги
харесвам. Разбира се, с чест и гордост за всяко жури, мога да заявя, че не е
забелязало нито ред, написан от мен. Но какво да се прави – творчество и
литература, не са като моите…
- Ей, Иване, чета
ти книгата и питам жена ми: “Абе, не чуваш ли отнякъде как този човек все едно
е до мен и ми говори“ – прекъсна творческите ми пориви появилият се
изневиделица Калоян, както винаги усмихнат и ведър, в хубаво настроение. Един
от най-умните хора, които имам голямата чест да познавам, разбира се, понякога
да слушам и да се докосвам до познанията му – това е Калоян в едно изречение.
- Че всичко,
което съм написал, е вредно, сигурно не е нужно да ми го натякват – отговорих,
шегувайки се, зарадван от срещата ни.
Беше с още някакъв човек, малко
по-нисък – арменец, по-късно разбрах, с доста сериозен бизнес. Не след дълго се
появи Михаил, колега на Калоян, мълчалив и много усмихнат. Отнякъде долетя с
рокерските си дрехи и по тибетски вързана брадичка, леко пълен IТ-специалист, верен техен приятел. От дете обичах да виждам
компания по четири-пет човека сутрин на чаша кафе. Поуморени, но обичащи живота
мъже – различни като манталитет, състоятелни и не чак толкова, едните с късмет,
а другите – примирили се със съдбата, която тайничко им е подложила крак.
Шегуваха се, смееха се на закачките, ненавиждаха властта под всякаква форма,
угрижени се замисляха за трудностите, тъжно страдаха от житейските болки, тайно… и под прикритие
споделяха за красиви жени. Това бе като нежно докосване до онзи мой толкова мил
детски спомен. Понякога се питам дали това не е символ и част от нашето
българско, балканско бохемство.
- Знаеш ли, Иване,
какво ми се случи? – започна Калоян чистосърдечно и добродушно усмихнат – Доста
време ходя все при една и съща жена да се подстригвам. През годините няколко
пъти смени адреса на салона си. От четири-пет месеца е в Борово.
- Така или иначе,
аз съм артък-софиянец отскоро и не знам къде се намира Борово, но... –
развеселено отвърнах.
- Преди месец –
продължи Калоян увлекателно, по негов специфичен начин - имаше свободни часове само рано сутринта. Бях
готов още към осем и нещо. Тръгвам аз и минавам покрай една нова сграда. Погледът
ми се спря на семпла масичка с два стола, на която имаше поставени нежни есенни
цветя. Помислих си - всичко това може да бъде подредено и направено само от
много красива жена. Неусетно влязох и се озовах в малко кокетно кафенце,
толкова малко, че ако влязат двама клиенти, за третия ще бъде тясно. Тогава я
видях. Излишно е да ти казвам колко бе красива, чаровна и млада, нямаше 30
години. Мило и усмихнато ми предложи кафе, сладкиш, мъфини. Седнах, нямаше
никой друг и я поканих на масата. Първото нещо, което ме попита, бе дали можем
да си говорим на „ти“. Разказа ми за себе си, как заминала за Италия, работила,
сега се върнала и започнала с кафето. Някой тайно бе заковал стрелките на
часовника, защото не разбрах кога са минали два, три или повече часа... След време отново отидох в салона,
краката ми сами тръгнаха към… И знаеш ли какво ми каза? Попита ме мило и
непосредствено: “Чакам те повече от месец да си поговорим“ – деликатно се замисли Калоян за кратко и
продължи сърдечно и непринудено - Иване, може би нещо става с мен. Отидох и
споделих със съпругата ми, защото тя е най-добрият ми приятел. А тя ми каза със
спокоен тон, да не…
В този момент някой зад бара изтърва
празна бутилка, от счупването и шума, който се разнесе, не чух последните думи.
- Знаеш ли, Калояне
- продължих къде на шега, къде на истина, доловил учудения му поглед - колко
такива български филми има. Спомняш ли си “Мъже в командировка“, как Нейчо
Попов и младата сервитьорка безобидно се припознаха. Или Георги Георгиев-Гец в
„Селянинът с колелото“, обичащ родното си селце и копнеещ по младата аптекарка.
Всички ние имаме в сърцето си по един счупен велосипед и една млада жена. Ако
някой ти каже обратното, да знаеш че или те лъже или е от…
Неусетно заговорихме за митичната битка
на титаните и боговете и вечното, никога нестихващо противопоставяне между
новото и старото. А всъщност един от основните философски закони за отрицание
на отрицанието. Като човек чел и знаещ много, Калоян ми припомни за Зевс, баща
му Кронос – бог на времето и майка му Хея, дъщерята на Гея – богинята на земята...
Аз имам посредствени познания за
гръцката митология, но вече няколко месеца си мисля, че освен Зевс, другата
велика рожба на боговете и титаните е най-красивото им създание Афродита - както
е при гърците, или Венера - при римляните, прелестните богини на любовта.
И както се казва „ни в клин, ни в ръкав“,
искам да разкажа за миналото лято и за… Париж. Бях ходил и преди години и все
така много ми харесва. Каквото и да напиша за този град, съм сигурен, че сте го
чели и чували, но позволявам си и аз, ей така, непретенциозно творчески…Вървях
по тесните улички на Монмартр, от малките чаровни кафенета усещах бохемската
романтика на великите художници, писатели, музиканти, и отнякъде като че ли дочувах
песента „Бохеми“ на Азнавур: “Аз бях гладен, ти позираше гола, пиехме вино и се
обичахме“. Навсякъде по разхвърляните елегантно-небрежно масички на парижките
кафета не забелязах загрижени, унили, изнервени хора, а само такива, които
изпитваха наслада и удоволствие, излъчваха спокойствие. Тъжно си спомних за
двата вида живот – жизнь и лайф. И за двата свята, единият - където се пие уиски и бира и другият –
боядисана вода, т.е. лимонада и боза. Уморени, към края на деня се озовахме
пред операта. Слънцето почти притваряше очи и се криеше между старите сгради,
изградени с великолепие, сътворени с красота, оковани с достойнство. Уличен
музикант с китара и подвижна уредба свиреше и пееше под акомпанимента на
многото туристи, насядали по каменните стъпала. Понякога някой от разнородната
и многоцветна публика вземаше микрофона и изпяваше позната или непозната песен, за да се създаде онази непринудена парижка улична атмосфера.
Отнякъде наблизо долових от поовехтяла тонколона звук на танго, а малко
по-встрани забелязах няколко двойки да танцуват. Спомних си великата мисъл на
Енрике Сантос, че тангото е една тъжна мисъл, която човек може да изтанцува.
Загледах се и се заслушах. Около шейсетте, пълен мъж от латински произход се
любуваше от близостта с изрусена около четиридесетгодишна жена. Млад господин със
строг тъмен костюм около 30-те пленяваше с нежност доста зряла жена, облечена в
стилен тоалет. Те не танцуваха, а бяха като обвити от магическа елегантност и
лекота, влагаха изпепеляващо чувство, в което съжителстваха страст и невинност.
Тогава я зърнах, една от най-красивите жени, които съм виждал. Висока, стройна,
елегантна, в огнено червена нежна копринена рокля, с чаровно мило лице. Тъмни,
буйни чупливи коси се спускаха гальовно на голите й рамене. Беше се облегнала
на стената, привела тъжно глава, подвила крак и като че ли заковала високия ток
на обувката си в каменния зид. Това бе една очакваща жена, пленена от тъга и
нежност. Отнякъде се появи Той. Леко побутвайки стар велосипед, мълчаливо
замислен, с мил поглед в очите, преминал 70-те години, с перфектно изгладен сив
панталон, тъмни лъснати обувки и млечнобяла риза. Висок, строен, силно побелял
- човек, когото времето като че ли не е искало да покори и не му е дало да
остарее, а го е дарило с някаква божествена зрялост. Тъжно си помислих колко ли
парижки красавици са копнеели и са търсили огнената страст на трогателната му
прегръдка. Той внимателно подпря отстрани стария, очукан от годините велосипед,
с непринуден жест приглади косата си, мило подаде ръка на младата жена, от
чието красиво лице и нежни устни се появи загадъчно стаена, толкова дълго крита
плаха усмивка. Като в подреден сценарий, с цялата си прелест, бавно, плавно,
хипнотизиращо, по-лирично от всякога, чувах затрогващия с обаяние звук от
цигулка и Либертангото на Пиацола. Това бе омагьосващ танц или вълшебен сън,
който с изяществото си пленяваше. Или по-скоро дълъг, безкраен роман за
споделената и отишла си, щастлива и тъжна, обичаща и мразеща, изпепеляваща и
сътворяваща чудото любов. Танцът свърши, красивата млада жена облегна покорно и
нежно глава на гърдите, близо до сърцето на някогашният силен мъж. Случаен
слънчев лъч проблесна и попречи да видя една паднала сълза. Мило усмихнат, той
нежно я прегърна. В този момент исках да бъда като великите Дега, Реноар, Мане,
за да нарисувам това вълшебство. Повярвайте ми, заслужава си да се види и усети
това сътворение, всъщност по-скоро съкровище, негубещо блясък и очарование,
което човек трябва да почувства, окован от красотата на мига. Нима животът не е
мил и красив миг, от който се будим сутрин или вечер търсим, за да го прегърнем
преди да заспим. Аз още се питам и сигурно ще си задавам все този вечен въпрос
когато спомените ми нахлуят в мен: “Това ли е любовта?“. И все така ще търся
отговора откъде е дошла тази искра. Дали не е това изпепеляващият неугасващ
огън, с който Хронос - богът на времето и Гея - богинята на земята, са ни
подарили. Много след мен, по подобие на тези преди нас, простосмъртните ще
търсим най-истинските думи за любовта.
Ще ме попитате какво стана, къде
отидоха младата жена и възрастният господин, с тяхното толкова дълбоко
въздействащо танго. И аз се питам… Може би ги отнесе тълпата. Та нима всички
ние не сме малки прашинки от една голяма преходна действителност?
Остана споменът – онзи тъжен сън, от
който се будим сутрин.
30.11.2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар