Писателят Иван Иванов за нобелиста Петер Хандке и смисъла на творчеството
Еми Мариянска
В седмицата на Нобеловите тържества
отново се разгоряха много страсти. Член на Шведската академия обяви, че
няма да присъства на церемонията заради тазгодишния носител на Нобелова
награда за литература - Петер Хандке. Той пък от своя страна обърна гръб
на журналистите, защото го питали какви са политическите му възгледи, а
не обръщали внимание на писателските му постижения. Защо така?! - се
питат обикновените хора. Та нима един нобелист не трябва да има и
нравствените качества на човек, по когото другите да се равняват? Само
талантът ли определя качеството на личността?
Българският писател Иван Иванов реагира спонтанно на публикацията ни за Нобеловите тържества с един размисъл по този прелюбопитен въпрос - има ли граница между човека и твореца, за кого са наградите? Ето какво каза пред Impressio той:
"На 10 декември в Осло, Норвегия ще бъде връчена тазгодишната Нобелова награда за мир. Също на 10 декември, в Стокхолм, Швеция, ще бъдат връчени Нобеловите награди за литература, физика, химия, медицина и физиология, и икономика.
Нобеловите награди са учредени след смъртта на известния инженер, изследовател и предприемач Алфред Нобел, който в завещанието си обявява, с имуществото му да се учреди фонд, който да присъжда пет международни награди всяка година "на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за човешкото добруване".
"В съответствие със завещанието, Нобеловите награди се присъждат за забележителни успехи и научни открития, както и за значими литературни произведения, които отразяват човешките идеали за сплотяване на народите и опазване на мира. Нобеловата награда за литература за 2019 г. се присъжда на австрийския писател Петер Хандке за въздействащото му творчество, което с езикова изобретателност изследва периферията и спецификата на човешкия опит." - Ето това, казва Иванов, може да бъде прочетено, чуто или видяно във всички световни новини. Но наред с тях, има и други: "На 10 декември в Стокхолм, Швеция сдружение "Майки от Сребърница" организира протест срещу присъждане на Нобеловата награда по литература за 2019 г. от Шведската Академия на науките на австрийския писател Петер Хандке, известен с позицията си, оневинявайки босненски сърби, които избиват 8 000 мюсюлмани, мъже и момчета на възраст от 13 до 77 години при масовите кланета в град Сребреница, Босна и Херцеговина."
Съпоставям двете новини и си мисля: Преди век и половина известен професор в Женева смята, че светът се състои от няколко избраника, които направляват човешката история, останалото човечество е тор. Тези няколко избрани, през определен период от време, направлявайки низшите същества, ги водят и включват в чудовищна битка на живот и смърт. Този професор, мисля, приключва живота си в психиатрична клиника. Името му е Ницше.
Чудно как, но бях поканен на дискусия върху драматургията на Петер Хандке в представителна столична галерия. Признавам си чистосърдечно - за Хандке бях чувал, но нищо не знаех. Още с влизането в галерията, като героя във филма "Двойникът", започнах да чета лозунгите и първият ми се видя много хубав: "Глобално и дългосрочно ситуацията е позитивна". Текстът завършваше със снимка на хубава женска ръка, която с ярко лакиран показалец докосва мъжки полов орган. Гавра-реплика на Микеланжело и стенописа му "Сътворението на Адам" от Сикстинската капела, където образът на двете докосващи се ръце на Бог и Адам се е превърнал в Икона на човечеството. Дискусията представляваше разговор на няколко творчески обременени драматурзи с новаторски амбиции за модернизъм. Спомената от немай къде бе позицията на Хандке по отношение жертвите в Сребреница. Показани бяха на монитор и няколко откъса от пиеси на новатора Хандке, в които актьорите викаха, все едно баща им ще ражда и се караха с публиката. Надълго и нашироко ни бе разяснено, че това било велик подход в драматургията - "обругаване на публиката", включващ обиди?!? Водещите на дискусията се прехласваха по уникалния Хандке, а съвременен режисьор многозначително заяви нещо от рода, че театърът трябвало да се освободи от социалните си функции. При тези думи избухнах вътрешно, защото нищо не разбрах от великата драматургия и всичко казано. Без да дочакам края, си тръгнах в отвратително състояние, чувствайки, че някой жестоко е ограбил два часа от живота ми. И не само тях!...
Колко тъжно изглеждат думите на Николай Хайтов, които днес звучат като присъда:
"Театърът свърши. Драмата също, заедно с нея и драматургията. Те ще се върнат, когато се възстанови традиционна човещина, с традиционните й задръжки и на първо място съвестта като предпоставка за каквито и да било угризения и бурни вътрешни движения."
Тогава, вървейки по улицата, си мислех за нобелиста Хандке, за режисьора и драматурзите, за цинизма от снимката, интерпретираща гения Микеланжело, и цялата тази бутафория, на която бях свидетел, както и за материалния свят, който се крепи на равновесието и справедливостта, и моралния свят , който се гради на етиката и почитане към Бог, истината и любовта в човека. В съзнанието ми непрекъснато бяха жертвите от Сребреница, защото, независимо от всичко, дори ти да си нобелистът Хандке, няма политика, бизнес, религия и литература, която да стои по-високо от човека. Ние, на Балканите, се раждаме, живеем, страдаме и умираме като горди хора и това ни отличава може би. Живеем силно - ние не живеем, а горим. Страдаме и се изпепеляваме в мъката и страданието си. Ние, балканците, мечтаем да умираме като герои. И никой няма право да обвинява и оневинява, а имаме нужда да почитаме смъртта на осемте хиляди жертви в Босна.
"Едно убийство прави човек престъпник, милион убийства - герой. Разликата е в мащабите", казва големият Чарли Чаплин.
Винаги съм смятал, че историята е нещо, което се движи и само някой с примитивно мислене проспива движението й, защото няма вечни вражди. Но какво би станало, ако някой оправдае стореното в Батак, или което и да е било насилие по нашите окървавени балкански земи му присъдят, хайде, нека да не е Нобелова, а каквато и да е литературна награда за принос към мира на човечеството?! Необходимо ли е да бъркаш в жестоки рани и да обругаваш страдание, което нито познаваш, нито си изпитал?
Крачех по мокрите тротоари, чувствайки есенния хлад, угнетен и смачкан от тези тежки мисли. Не знам как и защо си припомних за комиксовите и рисувани герои, които ни се насаждат, за филмовите продукции, в които същите тези изумителни герои безапелационно с напомпени мускули със замах спасяват човечеството. Наскоро прочетох как Копола и Скорсезе се обявяват за прочистване на филмовата индустрия от този вид свръхгерои. Не ви ли се струва, че този вид супер велики напомпани и нарисувани красиво, направо изваяни комиксови свръх хора, ни ги насаждат и в политиката, и в бизнеса, и в литературата, и в обществото като цяло. И най-безумното е, че ни ги налагат като нови богове.
Питам се дали всичко е случайно. Позволявам си да завърша с думите на един сляп човек с уникална съдба и божествен глас, към малката му дъщеричка:
"Няма такова нещо като "случайност", тя е измислица на жестоки, алчни и зли хора, които превръщат Истината в жертва на законите на разума" - Андреа Бочели, завършва размисъла си писателят Иван Иванов.
Българският писател Иван Иванов реагира спонтанно на публикацията ни за Нобеловите тържества с един размисъл по този прелюбопитен въпрос - има ли граница между човека и твореца, за кого са наградите? Ето какво каза пред Impressio той:
"На 10 декември в Осло, Норвегия ще бъде връчена тазгодишната Нобелова награда за мир. Също на 10 декември, в Стокхолм, Швеция, ще бъдат връчени Нобеловите награди за литература, физика, химия, медицина и физиология, и икономика.
Нобеловите награди са учредени след смъртта на известния инженер, изследовател и предприемач Алфред Нобел, който в завещанието си обявява, с имуществото му да се учреди фонд, който да присъжда пет международни награди всяка година "на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за човешкото добруване".
"В съответствие със завещанието, Нобеловите награди се присъждат за забележителни успехи и научни открития, както и за значими литературни произведения, които отразяват човешките идеали за сплотяване на народите и опазване на мира. Нобеловата награда за литература за 2019 г. се присъжда на австрийския писател Петер Хандке за въздействащото му творчество, което с езикова изобретателност изследва периферията и спецификата на човешкия опит." - Ето това, казва Иванов, може да бъде прочетено, чуто или видяно във всички световни новини. Но наред с тях, има и други: "На 10 декември в Стокхолм, Швеция сдружение "Майки от Сребърница" организира протест срещу присъждане на Нобеловата награда по литература за 2019 г. от Шведската Академия на науките на австрийския писател Петер Хандке, известен с позицията си, оневинявайки босненски сърби, които избиват 8 000 мюсюлмани, мъже и момчета на възраст от 13 до 77 години при масовите кланета в град Сребреница, Босна и Херцеговина."
 |
| Денят, в който обявиха, че Петер Хандке е Нобеловият лауреат за литература за 2019-а / Източник: АР/БТА |
Съпоставям двете новини и си мисля: Преди век и половина известен професор в Женева смята, че светът се състои от няколко избраника, които направляват човешката история, останалото човечество е тор. Тези няколко избрани, през определен период от време, направлявайки низшите същества, ги водят и включват в чудовищна битка на живот и смърт. Този професор, мисля, приключва живота си в психиатрична клиника. Името му е Ницше.
 |
| Иван Иванов / Снимка: Личен архив |
Чудно как, но бях поканен на дискусия върху драматургията на Петер Хандке в представителна столична галерия. Признавам си чистосърдечно - за Хандке бях чувал, но нищо не знаех. Още с влизането в галерията, като героя във филма "Двойникът", започнах да чета лозунгите и първият ми се видя много хубав: "Глобално и дългосрочно ситуацията е позитивна". Текстът завършваше със снимка на хубава женска ръка, която с ярко лакиран показалец докосва мъжки полов орган. Гавра-реплика на Микеланжело и стенописа му "Сътворението на Адам" от Сикстинската капела, където образът на двете докосващи се ръце на Бог и Адам се е превърнал в Икона на човечеството. Дискусията представляваше разговор на няколко творчески обременени драматурзи с новаторски амбиции за модернизъм. Спомената от немай къде бе позицията на Хандке по отношение жертвите в Сребреница. Показани бяха на монитор и няколко откъса от пиеси на новатора Хандке, в които актьорите викаха, все едно баща им ще ражда и се караха с публиката. Надълго и нашироко ни бе разяснено, че това било велик подход в драматургията - "обругаване на публиката", включващ обиди?!? Водещите на дискусията се прехласваха по уникалния Хандке, а съвременен режисьор многозначително заяви нещо от рода, че театърът трябвало да се освободи от социалните си функции. При тези думи избухнах вътрешно, защото нищо не разбрах от великата драматургия и всичко казано. Без да дочакам края, си тръгнах в отвратително състояние, чувствайки, че някой жестоко е ограбил два часа от живота ми. И не само тях!...
Колко тъжно изглеждат думите на Николай Хайтов, които днес звучат като присъда:
"Театърът свърши. Драмата също, заедно с нея и драматургията. Те ще се върнат, когато се възстанови традиционна човещина, с традиционните й задръжки и на първо място съвестта като предпоставка за каквито и да било угризения и бурни вътрешни движения."
Тогава, вървейки по улицата, си мислех за нобелиста Хандке, за режисьора и драматурзите, за цинизма от снимката, интерпретираща гения Микеланжело, и цялата тази бутафория, на която бях свидетел, както и за материалния свят, който се крепи на равновесието и справедливостта, и моралния свят , който се гради на етиката и почитане към Бог, истината и любовта в човека. В съзнанието ми непрекъснато бяха жертвите от Сребреница, защото, независимо от всичко, дори ти да си нобелистът Хандке, няма политика, бизнес, религия и литература, която да стои по-високо от човека. Ние, на Балканите, се раждаме, живеем, страдаме и умираме като горди хора и това ни отличава може би. Живеем силно - ние не живеем, а горим. Страдаме и се изпепеляваме в мъката и страданието си. Ние, балканците, мечтаем да умираме като герои. И никой няма право да обвинява и оневинява, а имаме нужда да почитаме смъртта на осемте хиляди жертви в Босна.
"Едно убийство прави човек престъпник, милион убийства - герой. Разликата е в мащабите", казва големият Чарли Чаплин.
Винаги съм смятал, че историята е нещо, което се движи и само някой с примитивно мислене проспива движението й, защото няма вечни вражди. Но какво би станало, ако някой оправдае стореното в Батак, или което и да е било насилие по нашите окървавени балкански земи му присъдят, хайде, нека да не е Нобелова, а каквато и да е литературна награда за принос към мира на човечеството?! Необходимо ли е да бъркаш в жестоки рани и да обругаваш страдание, което нито познаваш, нито си изпитал?
Крачех по мокрите тротоари, чувствайки есенния хлад, угнетен и смачкан от тези тежки мисли. Не знам как и защо си припомних за комиксовите и рисувани герои, които ни се насаждат, за филмовите продукции, в които същите тези изумителни герои безапелационно с напомпени мускули със замах спасяват човечеството. Наскоро прочетох как Копола и Скорсезе се обявяват за прочистване на филмовата индустрия от този вид свръхгерои. Не ви ли се струва, че този вид супер велики напомпани и нарисувани красиво, направо изваяни комиксови свръх хора, ни ги насаждат и в политиката, и в бизнеса, и в литературата, и в обществото като цяло. И най-безумното е, че ни ги налагат като нови богове.
Питам се дали всичко е случайно. Позволявам си да завърша с думите на един сляп човек с уникална съдба и божествен глас, към малката му дъщеричка:
"Няма такова нещо като "случайност", тя е измислица на жестоки, алчни и зли хора, които превръщат Истината в жертва на законите на разума" - Андреа Бочели, завършва размисъла си писателят Иван Иванов.
