"Наричайте ме Мечтател", откъс

...

Автобусът беше излязъл от покрайнините на София сравнително бързо и подминаваше Банкя. Ахмед въздъхна смирено и тъжно:

- Животът много се обърка, а напоследък още повече.

- Във военното училище - заговори Павел, бившият пилот - преподавателят ни по военна история разказваше, че в началото на миналия век по време на Балканската и Междусъюзническата войни хиляди българи сами са се връщали от Америка и Европа, за да защитават отечеството си, без никой да ги принуждава. Казвали на тези скромни хора, войниците: “Отивайте и побеждавайте, защото там, зад вас, са семействата, децата, родителите, домът ви“. Сега какво да кажеш и кого да защитаваш – класата на охранените политици и мутри с бели якички, която ни е обезличила от граждани и народ в обикновен електорат и сган, необходими ѝ единствено за изборите, за да се легитимира пред света.

- Какво да кажеш...? – във въздишката на Ахмед имаше съжаление, долови се горчилка - Навремето работех в горското, помагахме си и с тютюна. Напоследък секат като за последно, легално и нелегално. Надойдоха фирми и ни изпосъкратиха. Колко гора се изсече и после... Дървото с корените си навътре в земята поема влагата като сонда и като ги отрежеш… Няма ли корени, няма какво да спре водата по пътя ѝ. От там наводнения, порои, суша, съсипия.

- Миналото лято синът си дойде в отпуск, от двайсет години е в Австралия – замислен и като че ли на себе си каза Павел - Качих го на селскостопанския самолет и гледа, любува се, ахка колко е хубава България от високо. Един ден отидохме до родното ми село. Почти всички къщи заключени, обезлюдено, опустяло, я̀ има десетина човека, я̀ няма.

- Няма български дом и семейство, което да не е белязано от днешната чума и трагедията на обезлюдяването – ако до сега в думите на Белокосия се чувстваше заядливост, сега имаше болка.

Павел-пилотът скрито потърка очите си, дискретно преглътна, гласът му леко потрепери:

- И му казвам: “Моето момче, виждаш ли тези стари къщи? Те са като хората - искат да дишат. Заключиш ли ги – умират. Умират корените ни“… Тогава ме попита спомням ли си думите на Стайнбек за корените, които пречат на хората да полетят - потърси с поглед Ахмед, чудейки се за името му - Извинявай,… че те прекъснах…

- Ахмед се казвам – отвърна сърдечно - Не се притеснявай. Право е момчето ти, младите са по-умни от нас. Жената се разболя от лоша, най-лошата болест - започна разказа си потиснато и угрижено - Доведох я по София. Ние сме тънки хора, сиромаси. За това и съм тръгнал по Франция, да режа лозя и да изкарам повечко пари за лечението ѝ. Бях седнал на една пейка пред входа на болницата, отчаян, пушех омърлушен и се чудех как ще се оправя. До мен дойде мъж с бяла престилка, доктор, към четирийсетте, поиска ми огънче. Аз с кахърите си, но и той нещо ядосан и угрижен. Заговорихме се. Много кадърен, завършил в Германия медицина, работил в немска клиника, имал големи перспективи още да върви нагоре. Но се прибрал в България, мислел си, че ще бъде много полезен с наученото. Не разбираше нашата здравна система, която убила желанието му да помага. Още на първата визитация се скарал с началника си, не можел да приеме начина на работа. Обясняваше ми, че в Германия доктор с пари не работи, има си хора в управата, които се занимават с това. Лекарят само мисли за лечението. Пък говорим, споделям с жената, а тя ми казва, че там хората работят, плащат осигуровки. А аз си мисля, ние да не сме лежали по гръб? И ние сме работили и ние сме си плащали осигуровките.

Стоящият на предпоследната седалка Николай, някогашният научен сътрудник, леко побутна с показалец очилата си, дискретно се обърна назад и тихо заговори:

- Слушам като си говорите, извинявайте че се намесвам в разговора ви.

- Ние само така си споделяме, да не си помисли някой, че обиждаме властта. Сакън, нали Ахмед, а, Павка? - театрално се заоправдава Белокосия и заканително наклони главата си - Въпреки че ми идва. Понякога така ме избива на касаплък!

- Наскоро прочетох, че в Европа да си беден е нещастие, в Америка е позор – личеше си, че Николай е интелигентен, като онези, за които казват, че са природно умни хора.

- А в България – реалност – допълни Павел-пилотът с горчивина.

Мълчаливият Преслав леко обърна глава към по-възрастните свои спътници и тъжно се включи в разговора:

- На автогарата си взех довиждане с майка ми и баща ми. Те няколко пъти пропуснали да заминат в чужбина, все се намирала някаква пречка, по-скоро им липсвала решителност.

- Не ги съди, момче, нашето поколение много се луташе, то се роди в едно време, в друго живя. По един начин ни учеха, а по друг трябваше да се оправяме с трудното - извинително се обърна към младото момче Ахмед.

- Много ми е болно за тях – заговори със съжалителен тон Преслав - Никак не им стана добре, като им казах, че се сбогувам с мащехата си… България. Покрай техния скромен, дребен бизнес работя от десетгодишен. Бях пълен отличник в елитна гимназия. Отидох с костюм за 50 лева на бала си, докато много от моите съученици ми се подсмихваха подигравателно, облечени в прескъпи тоалети и облекла на престижни световни марки. Предстоеше им да отпътуват за скъпи колежи и университети в чужбина. Аз бях приет в Германия. Учих и работих, за да си подпомагам следването и копнеех да се върна в България като учител. Когато си дойдох, открих как 14-15-годишни смъркат „бяло“ в тоалетната, а дилърите стоят като хиени пред училището, на гърба на полицията. Ученици се подиграват и бият колеги, капризни родители ни се карат. Старите учители отчаяно ми казваха, че заплатата или пенсията им няма да стигне и за собственото им погребение. Искам да си взема сбогом с илюзията, за която учиш, работиш и мислиш, че си бъдещето на България, сред отровени детски съдби от убиваща дрога и смърдяща цинична чалга… Сега върви кампания за връщане на млади успели хора в България.

- Преди време бях на честването на един от съвременните писатели-класици на България. – трудно прикриваше раздразнението и гнева си Белокосия – Друг известен творец разказваше как през 70-те години художествен съвет му отхвърлил, на него и на още няколко млади творци, произведенията. По-старите колеги и приятели ги успокоявали и им говорили да не се притесняват, нещата ще се оправят, ще се тръгне в друга посока, пътят бил правилен, има и грешки и т.н. Тогава този достоен писател, настоящият класик, след дълго мълчание мъдро се обадил: “Не заблуждавайте момчетата, не ги лъжете!“ И сега тези мощни пиарски кампании убеждават децата ни да се върнат...

- Извинявай, все пропускаш да си кажеш името… - прекъсна го Павел - Но нашите да се върнат, техните - в никакъв случай!

- Да се върнат и да поливат това сухо дърво - сопна се Белокосия, ловко избягвайки въпроса за името си - Изпадам в яд и безсилие, а как искам да кажа да не лъжат и заблуждават децата ни. Защото, Павка, техните отдавна са ги устроили там и не мислят, и въобще не им пука за народ и родина. Почти всеки един от голямата политика и едрия бизнес е готов във всеки момент да капитализира имуществото си и да замине в онзи, другия свят, а лицемерно ни убеждават, че тук е много хубаво. Природа, въздух, море… И се сетих за македонката, дето се омъжила в България и се хвалила, че при тях житото било като дренки едро, парите били много, като шума. Но като я попитали защо не е останала там, отвърнала: “Е па камъни ли да ядем?“. И ние - природа ли да ядем? Или обещания?

Павел-пилотът учудено погледна навън през прозореца, трудно обръщайки глава заради все по-често напомнящата за себе си болест на Бехтерев:

- Стигнахме ли границата със Сърбия?

Автобусът намали и уморено спря. В този момент се чу гласът на шофьора от звуковата уредба: “Уважаеми пътници, пригответе личните си документи, след малко ще слезем, ще преминем митническия пункт и паспортна проверка, после ще стигнем до другата бариера и ще продължим."

...

Навярно Бог е социалист

      Обмислям този текст от няколко дни. Всичко се случи ден преди да бъде обявено извънредното положение. Дължа го на един специален приятел, с когото в онзи хубав четвъртък намерихме време и се видяхме на чаша кафе. Трябва да призная, че този човек има изключително бурен и изпъстрен с какви ли не крайности живот. Докато говорехме за много неща, се загледахме в преминаваща наблизо луксозна кола, а той, дискретно кимвайки, ми каза:

-           Знаеш ли, имал съм много такива, но никога в живота си не бих си купил повече подобна кола...

 Защо? Навярно и вие бихте попитали. Но ще ви разкажа накрая.

Стана дума как там, в Християнската църква, в която ходи, ако някой се разболее и има нужда от съпричастност и подкрепа, всеки, който има възможност, отива за утеха, за молитва - разстоянието, парите, заетостта нямат значение...

Привечер стояхме със съпругата ми на пейката в любимата градинка на „Солунска“. Наближаваше 17 часа, разказвах ѝ за срещата ми с моя приятел. Говорих за съпричастността, на която са способни всички, но проявяват само някои хора, а тя тъжно ми каза:

-                     На Таня сестра ѝ вчера е имала химиотерапия, утре се прибира към провинцията. Днес ми писа. Мислех да отида. Около един час е до болница „Надежда“. Можеше да отидем тази вечер, сподели ми, че много иска да се видим...

-                     Добре, да вървим, защо не ми каза по-рано – набързо се съгласих.

С тази жена за пръв път се видяхме през октомври, когато Таня, с която братът на съпругата ми живееше повече от двайсет и пет години, бе починала. Изненадващо, след усложнение от грип, два месеца преди да навърши 50. Йони – сестра й живее в друг малък провинциален град и се познавахме задочно. След погребението съпругата ми натъжено ѝ сподели:

-                  Някога хората са се запознавали с роднините си по сватби, кръщенета, годинки, сборове... А виж, ние сега се запознаваме на погребения...

Йони излезе. Беше понапълняла от химиотерапията, тюрбанът криеше последиците от опадалата коса. Беше свежа, бодра. Разговорихме се, споделяхме, опитвахме се да дадем кураж, надежда, а там, между думите, оставаше онова мъчително усещане за преходност и за онази магьосница, която ще ни пренесе във вечността.  Обещахме си след двайсет дни, на следващата химиотерапия, отново да се видим.

Бях в отвратително настроение, всичко, към което погледнех, ми се струваше грозно и мрачно. Хората на спирката, особено мъжете, наподобяваха клетниците на Юго. Жените, скромно, но прилично и чисто облечени, бяха тихи и по своемо симпатични, въпреки тъжните им очи и погледи. Да, мъжете бяха мръсни, със захабени дрехи, пушеха битнишки цигари, имаха пиянски вид и излъчване на хора, пропиляли безотговорно последните си пари в многото игрални домове наоколо. В погледите им имаше нещо едва доловимо, но те мразеха - себе си, останалите, живота си... В автобуса не видях нито един мъж, облечен прилично, чисто. Смутих се от мислите си. На една от спирките се качи някакъв с колело, с мазна, невиждала измиване от доста време коса, анцунг със скрит под слоеве мръсотия надпис. Хвърли раницата си на близката седалка и се отправи срещу вратата на на автобуса, за да подпре счупеното си колело. Продължително и нагло изгледа правостоящата там скромна жена, която смутено се измести встрани. Погледите - моят и на този хем клетник, хем негодник, се срещнаха. Бях в толкова гадно и отвратително настроение, че почти станах и навярно щях да направя поредната си глупост. Да изхвърля на следващата спирка негодника щеше да е най-малкото, по-скоро щях да имам неприятности от друг характер, защото нямаше да мине само с изхвърлянето.

-         Този човек си търси някой да го пребие – споделих със съпругата.

-         И на мен ми направи такова впечатление – отвърна ми тя.

Отбихме се до „Фантастико“, трябваше да си купим хляб, ябълки, кисело мляко, ежедневни неща. Искаше ни се по-бързо да се приберем. Огледахме касите, на една имаше само двама човека. Но за съжаление цялата лента бе претрупана с покупки. Касиерката бързо и чевръсто маркираше и поставяше прилежно покупките в торбичките. „ Тук, в България, касиерките ли пълнят торбичките с покупките?“ – бе ме попитала при последното си идване с огромно недоумение дъщеря ми.

Макар и крайно нетактично, се загледах в покупките. Не си мислете, че бяха от тези стоки, с които хората се запасяваха – повечто си бяха глезлива история, най-накрая забелязах двете порции суши. Касиерката каза сумата – 189 лева. Едва тогава младежът тежко и авторитетно бръкна в джоба и извади приличен свитък педесетачки. Малко преди да подаде парите, се сети за цигари – за него и спътницата му. Момичето от касата започна да обикаля по съседните гишета и да търси марката цигари. В този момент имах възможност и се загледах в младежа и приятелката му. Момичето беше с впити дънки, подути устни, под черното яке си личеше имплантиран бюст – общо взето, нашенска история. Младежът, около или малко под трийсетте, с модерни изпокъсани и на кръпки дънки – все едно ги е гръмнал някой с бренеке, с очила със слаб диоптър, повече да показват интелигентен вид. Отпуснат, с прилично коремче. Често съм споделял, че мъж след 40 години, ако няма корем, значи има глисти. Но този беше младо момче, а имаше вид на мекица. В първия момент си помислих, че е компютърен специалист. Но се разубедих. Компютърните специалисти имат „препечен“ вид, те ядат каквото им падне и каквото е останало, гледат завеяно и нехайно и живеят в свой виртуален свят. Този младеж бе друг. Пролича, че не е изстрадал нито стотинка от 200-левовата си сметка. Може би ще си сложа грях. Но по-скоро ми изглежда на онези синове и дъщери на, да кажем едрите земеделски производители, които често протестират за субсидии, срещу лошата и неоправена държава, която повече мразят, отколкото уважават. В същото време са позаграбили земите на много клетници или плащат нищожни ренти за земята на нищо неразбиращи от голямо земеделие дребни собственици, доволни понякога и на бутилка олио или 10-15 лева от декар. Доволни, защото някъде няма и толкова.

Наскоро ми попадна един текст: „Bcичĸи дeйcтвия нa бългapитe пoĸaзвaт, чe тe нe жeлaят и нe мoгaт, т.e. нямaт нeoбxoдимитe yмeния зa дa yĸpeпят и paзвивaт cвoятa дъpжaвa, тpябвa ли тoгaвa дa ги cъжaлявaмe и дa им пoмaгaмe, ĸoгaтo тe caми ce пoĸaзвaт нeзaинтepecoвaни и нecпocoбни. Koe дpyгo плeмe e изocтaвилo poдитeлитe cи нa пpoизвoлa нa цигaнcĸитe бaнди, дoĸaтo тъpcи нaчини дa пeчeли пapи в чyжбинa. Koe дpyгo плeмe пoзвoлявa дa бъдe мaчĸaнo пoeдиничнo oт yпpaвници, бизнecмeни и oтĸpoвeни пpecтъпници? Koe дpyгo плeмe ce изяждa взaимнo, вoдeнo oт зaвиcт, aлчнocт и чиcтa глyпocт? Aз нe знaм дpyгo тaĸoвa плeмe.“ Горчи! Но ще бъдем ли честни да признаем, че това е истина. Контекстът беше малко по-различен, но нека да погледнем думите. Няма да кажа кой ги е изрекъл, за да не предизвикам ярост. Пишете ми във Фейсбук, ще се постарая и ще ви отговоря...

От четвъртък до момента, в който пиша този текст, минаха часове. Бурни, динамични, тревожни.  Повече от всякога ние - като народ, като хора, като част от света, имаме нужда от надежда, от съпричастност и всичко, което се събира в тези думи.

Отново се връщам там в онази вечер, денят си отиваше, а аз не исках да си тръгва по този начин. Така, както не искам да приключа по този неясен начин текста.

Ще ви разкажа за  Садио Мане, сенегалски футболист на Ливърпул, когото медиите уловили в момент, когато прибирал счупения си мобилен телефон. Ето какво е казал на недоумяващите и свикнали да виждат по друг начин звездите от спорта журналисти: "Защо са ми луксозни автомобили, диамантени часовници или самолети? Какво ще сторят тези вещи за мен и света? Бях гладен и трябваше да работя... Оцелях в тежки времена... Играх футбол бос... Нямах образование... С това, което печеля благодарение на футбола, мога да помогна на народа си. Построих училища и стадион... Oсигурявам дрехи, обувки и храна... В родното ми място в Сенегал давам допълнителна заплата от 70 евро на месец на всички, които работят за семействата си. Не е нужно да позирам с луксозни автомобили, луксозни домове, пътувания и самолети. Предпочитам моите хора да получат част от това, което животът ми е дал." Преди време споделих с един изключително близък човек този случай, а той ми отговори, че много пъти в град Мец, докато е живял и учил там, а Садио Мане е играел в едноименния отбор, го е виждал не само да ходи, а и да чисти джамията. Не веднъж приятели на футболиста го канили да излезе с тях, а той им отказвал, защото можело да е звезда, но има да върши неща по почистването на храма.

            А моят приятел, с когото същата сутрин пихме кафе, също е бил човек с всичко, съпътстващо един голям бизнесмен - луксозни автомобили, магазини, офиси, охрана. Но нещо става... Открива Бог, живее скромно, занимава се с приличен - къде неуспешен, къде успешен дребен бизнес. Припомням си думите му от сутринта: „Аз никога повече няма да си купя такъв лъскав и скъп луксозен автомобил. Бих дал парите си за много по-стойностни неща“. И наистина - всяка неделя, повече от пет години, заедно със съпругата си и детето си, ходи в един дом за изоставени деца на около 80 километра от София.

-                     Знаеш ли колко е трудно на дете, което е имало семейство и го изоставят. Не можеш да си представиш колко любов се крие в една детска прегръдка! Преди време децата бяха по-слаби, носим храна в неделя, и по този начин им остават повече продукти през седмицата. Директорката и хората от дома се грижат, но... Ходих и се карах със социалните, защото, когато някое дете навърши 18 години, го изгонват от дома, а му остават няколко месеца да завърши средно образование. Друг път разделят братчета и сестричета - едното в един дом, другото в друг.

Навярно моят добър приятел е изпадал в същата ситуация, в която изпаднах в автобуса, иска ти се да пребиеш негодника, но...

 Накрая сигурно ще ме наречете по всякакъв начин. Навярно можете да ме припознаете и като социалист.  Аз няма да ви се разсърдя. Макар че моят начин на мислене не е близък до социалистическия. Защото е нелепо, поне за мен е така, да сравняваш и приравняваш социалното и социалистическото. Но и нещо друго. Ако толкова лесно лепяхме етикет „социалист“, то Бог навярно щеше да бъде най-големия социалист, което си е направо парадоксално. И нелепо.   

                       

                              

Животът, смъртта, животните, дървото...

Веднъж Животът срещнал Смъртта и я попитал:

-  Къде си тръгнала, негоднице?

-  Отивам да си взема 20 000 човека!

След известно време Животът отново срещнал Смъртта:

-  Защо излъга, негоднице? Ти каза 20 000 човека, а си взела пет пъти повече!

-  Аз взех своите 20 000 – отговорила Смъртта – останалите си отидоха от страх.

Може би започвам нелепо да разказвам тази своя история. И ще помоля за извинение. Наскоро бях във Франция и се видях с един прекрасен приятел - Патрик, нотариус в Париж. На Коледа ми подари прекрасно бомбе, марка Крусибъл. В живота си съм носил детски фесчета, такенца, по-късно ушанки, кепета, шапки, каски и т.н. Сега ако някой ме е срещал с бомбе по „Графа“, “Славейков“ или в „Макдоналдс“ на някоя крайна маса да дремя над тефтера – аз съм. Същински герой от една моя любима картина „Гримаси и мизерия“ на Фернанд Пелез в Пети пале, за която ще ви разкажа повече, но не сега.

-  Написа ли онази истории? – попита ме Патрик.

-  Не си спомням, ако е удобно да ми припомниш! – помолих аз.

Усетил, че съм забравил, Патрик заговори въудушевено:

-  За животните, за дървото, които свещеникът, твоят приятел, ти разказа. Страхотни истории! Аз си мислех, че ти вече си ги написал.

Наистина, не бях забравил историята, но по-скоро я бях отложил. И навярно няма по-подходящ момент да се опитам да я разкажа сега.

Беше лятото, хубава августовска вечер, бяхме седнали с Патрик и семейството му в нашето кафене, малко преди да приключим с това поредно предизвикателство. Разговаряхме, както могат да разговарят приятели, шегувахме се, смеехме се. Отнякъде се появи онзи верен приятел и колоритен свещеник, отец Тихомир:

-  Ей, Ванка, здравейте, как сте бе, приятели?

-  Добре сме, отче! Я сядай, запознай се с тези мои приятели! - представих един на друг поп Тихомир и семейството на Патрик.

-   Прибирам се от Англия, бях на гости на дъщерята и тъкмо си дойдох. Знаеш ли, като ходя по парковете там, Ванка, то животни, зайци, сърнички, катерички, фазани… Освен хората и децата, оттук, от България, изгонихме и животните. Ти виждал ли си сега някъде фазан, заек като пътуваш? Изгонихме ги и тях.

Разбрал думите на поп Тихомир, Патрик силно се впечатли и започна:

-  Бай Иван, това трябва да го напишеш! Много хубаво го каза този твой приятел.

Сякаш не разбрал, поп Тихомир продължаваше да впечатлява с разказите си:

-  Наскоро един приятел починал и идват в църквата да ме търсят за опелото. Кога бе, питам ги, аз онзи ден го видях, нищо му нямаше, какво стана? А то, знаеш ли - имало една липа, точно пред портата на къщата му и решил, че му пречи. Взел една туба нафта миналата година и я излял в корените на дървото. Липата залиняла, окапали ѝ листата, цветовете, всичко. Но на следващата година дървото се съвзело и като разцъфнало - както никога преди. Моят човек взел, че се качил да си набере малко липов цвят за чай. Качил се по-нависоко и изведнъж клонът се пропукал и счупил. От падането се почупил и малко по-късно починал. Природата, Ванка, си отмъщава, много си отмъщава...

Сигурно не успях да разкажа подобаващо добре историята с поп Тихомир. Навярно няма нищо литературно в нея.

И както кказах по-горе, няма по-подходящо време да бъде разказана. Защотп днес светът е обременен с едно от най-тежките си предизвикателства. Да, кой ли не се изказа за КОРОНОВИРУСА. Но вмъквам се и аз в тази тема непретенциозно воден от желание по-скоро да споделя, че короновируса е следствие и резултат.... На нашата безотговорност и неверие.

Безотговорност към природата, не е ли дошъл момент природата да си отмъсти на човечеството за злините, които то ѝ нанася, дълбоко заблуждавайки се и арогантно мислейки си, че тя му принадлежи. Дали не е дошло времето да се обърне посоката, когато човекът, воден от заблудите си, подчиняваше Природата като безропотна слугиня да обслужва извратените му глезотии и объркани прищевки. Природата не е наша робиня. Имаше един часовник, чиито стрелки показваха минутите до началото на новата война. А защо не видим, че този часовник като че ли не е ни вече нужен да изброява минутите, а са необходими нови стрелки да измерват секундите до новия апокалипсис. В случай че не изтрезнеем от егоцентричната си глупост и маниакално  величие.

Имаше една прекрасна книга за маоизма, разказваща за идеологическата лудост, във всяко китайско село да има доменна пещ за производство на метал и за масовото избиване на врабчетата, за да не изяждат реколтата. Представяте ли си как всичко от дърво се изгаря, за да се поддържа температурата в пещта? Или как - въоръжени с тигани и тенджери и всичко, което може да вдига обезумяващ шум хора пречат и плашат птичките, които летят, докато примрат и паднат от преумора. Аз не знам какво стана с Културната революция и Маоизма, може би каквото следва с всяка сбъркана идеология – историята я погреба и забрави. Но имаше един незабравим момент в книгата, как пътуват камиони, натоварени с умрели врабчета, но някъде там, на близкото клонче, едно врабче подскача и чикчирика напук на всичко.

Неверие! Не мислите ли, че напоследък  заобилящият ни свят е препълнен от фалшиви божества? Самозабравили се иззели функциите на Бог да определят и подчиняват нашия живот безскрупулно и безогледно. А на Господ са оставили единствено задължението да ни обича по презумпция. Неверие, превръщащо се във фарс. Точно тези божества, облечени във фалшива власт, не носят ли отговор на въпросите. Кой и как причини коронавируса? Нима е възможно разработване на щам без да имаш антитела? Създаването на вирус не става в крайна квартална нарколаболатория или в накоя гаражна манифактура за протеини и анаболи. Как е възможно да се изпуснат няколко прилепа, те да бъдат изядени алангле от сбъркани китайци и да се стигне до световна пандемия? За пореден път няколко „богоизбрани“ тласкат към безумие човечеството. Дали не е вече в ход теорията от преди векове на Пол Малтус за ограничаване на човечеството или вече на преден план излиза идеята за „златния милиард“.

По-скоро въпросът е до кога Бог ще търпи някой безнаказано, но злонамерено да си присвоява правата му. Не е ли човекът най-голямото предизвикателство за Бог, за това, че го създаде? И до кога неколкцина ще се смятат за богоизбрани да контролират обезумелите си маниакални амбиции, а останалото човечество ще бъде тор за тях? Трудно е да виждаш пусти, лишени от радостна шумотевица улици, безмълвни, обсипани в тишина стадиони, театри и музикални зали, заключени тъжни домове и страдащи души. В мен все повече се промъква един труден въпрос, дали това не е мъчителното начало на края?

Навярно истината е, че Той ни посочва неверието и ни дава знаци. Ние си мислим, че Бог ни наказва, а всъщност ни поучава, защото дума „наказ“, означава “урок“. Някога нашите деди са били достойни хора, почитали са и са се смирявали пред Бог, и са били упорити пред грешните човеци и земните сили. Днес  ние се противопоставяме на Господ и Природата, и се смиряваме и лазим пред нечестивите.

Сигурно в написаното откривате назидателност и аз искам да се извиня, ако някой трудно би приел всичко това. Аз няма да му се разсърдя.

Пак в онази августовска вечер поп Тихомир ми припомни думи от Евангелието: “Когато поучаваш глупака той те намразява, когато поучаваш умния човек, той те заобичва“.

Благодаря на поп Тихомир за безценните истории и мъдростта, на Патрик който ме подтикна, както и на един специален приятел Жан-Кристоф, чиито писма ме вдъхновиха да напиша и споделя тези редове и мисли.  

Нека не се страхуваме и бъдем по-умни, повече от всякога!

Днес е специален ден

Сутринта, още не се бях събудил, и Гьоте ме притисна - направо изстреля въпроса си: “Какво човек слага върху везните на вечността?“ и продължи мисълта си малко по-дипломатично: „Всичко друго е суета“. А такааа, хвана ме неподготвен.

И за свое оправдание, реших да преразкажа една история, красива история. Това се случило малко след края на последната световна война. Светът тъкмо си отдъхвал с облекчение и вече правел всичко възможно да преодолее ужаса и безумието на войната, погубила милиони човешки съдби. Лейтенант Бландфорд имал среща, толкова бленувана в тежките дни на войната. Преди време случайно в книга от армейската библиотека открил как една жена с красив почерк и видимо от написаното - с нежно сърце, отстрани в полето отбелязвала своите трогателни мисли. Някъде по-встрани лейтенантът видял името: Холис Мейнъл. Преровил няколко пъти телефонния указател, но накрая открил адреса. Написал искрено писмо, толкова искрено, колкото един млад човек, обладан от красиви чувства, може да напише. Тя била прекрасно момиче и му отговорила. Но още на другия ден лейтенант Бландфорд поел по бойните пътища на своя военен дълг. Въпреки всичко, двамата млади хора продължавали да си пишат. Повече от година и половина тя отговаряла на писмата му, дори когато неговите не достигали до нея, и така той вярвал, че е влюбен в нея и че тя също го обича. Но нито веднъж не откликнала на молбата му за снимка, а простичко му обяснила, че няма никакво значение как изглежда тя, щом чувствата му към нея са истински и искрени. Написала му, че ако е красива, това ще повлияе в избора му, а такава любов тя не би искала. Ако не е хубава, би се опасявала, че ще продължи да ѝ пише, защото е самотен и си няма никого. 

И така, както се разбрали в последното писмо – най-сетне да се срещнат, лейтенант Бландфорд, развълнуван, очаквал да види жената, в която толкова бил влюбен. Тя трябвало да носи тъмно червена роза, за да я разпознае сред огромното множество. Минута преди определения час, към него вървяла красива жена. Тогава я зърнал - една от най-красивите жени, които бил виждал в живота си. Висока, стройна, елегантна, в огнено червена нежна копринена рокля, с чаровно мило лице. Тъмни, буйни чупливи коси се спускали гальовно на голите ѝ рамене. Това била една безумно хубава, пленително нежна жена. Той пристъпил към нея с усещането, че това е тя, без да зебележи липсата... на розата. Красaвицата леко и деликатно се усмихнала:

-         Вървете си по пътя, войнико! - и отминала набързо.

Тогава лейтенант Бландфорд съзрял Холис Мейнъл. Тя била точно зад красивото момиче. Жена, прехвърлила 40 години, доста пълна, с подпухнало лице и посивели коси, дебелите ѝ глезени ясно се очертавали, била облечена в със стара овехтяла рокля. Но в ръката си държала тъмночервена роза. Той се разкъсвал от желанието да последва красивото момиче, или от  дълбокия копнеж по жената, която с мислите и духа си го  съпровождала и подкрепяла през дългите и трудни мигове на войната. Лейтенантът не се поколебал и пристъпил към по-възрастната жена. Да, с нея навярно щял да има нещо много ценно, по-скъпо и може би по-рядко от любовта – едно приятелство, за което винаги щял да ѝ бъде безкрайно признателен, но това никога нямало да бъде онази любов, която е искал и бленувал. Той се приближил и смутено, навярно с разочарование в гласа, казал:

-                     Аз съм лейтенант Бландфорд, а Вие сигурно сте госпожица Мейнъл. Радвам се да ви видя. Може ли да Ви поканя на вечеря?

Жената мило се усмихнала и отвърнала:

-                     Бог знае какво означава това, скъпи младежо! Онази красива дама, която преди малко отмина, ми даде и ме помоли да подържа тази червена роза. Каза ми, ако ме поканите да изляза с Вас, да Ви съобщя, че Ви очаква в ресторанта отсреща. Аз също имам двама сина в армията и затова на драго сърце се съгласих  да помогна...

Тази хубава история ми я разказа Суламит Иш-Кишор. Навярно е истинска.

Тя е за онези смели изстрадали мъже, които безрезервно обичат  и имат силата да понесат изпитанието, на което ги поставя любовта.

Тази история искам да подаря на онези поостарели жени – нашите майки, които ни помагат да търсим и откриваме истинската си любов.

Тази история е за умните жени, които чувствено копнеят, дълбоко бленуват и безрезервно подкрепят своите мъже, но най-вече знаят как да чакат любовта. 

И така, какво човек слага върху везните на вечността? Точно така, скъпи Гьоте, дано съм бил ясен. Колкото и поетично да звучи - това е любовта.

Без нито грам суета Ви пожелавам много любов и честит Осми март!

Какво е трети март

Беше далечната 1988г. Старият уморен автобус пухтеше, стенеше и се молеше по-бързо да стигнем до портала на Центалната ракетно-техническа база, където моя милост, лейтенант Иванов, служеше. Някъде между тежките стонове на двигателя се заслушах в радиото, което шофьорът бе пуснал малко по-силничко. Предстоеше поредният голям партиен форум, който трябваше да търси и най-вече да даде големи въпроси и отговори. Чувстваше се нещо - колкото и контролирани да бяха обществените емоции, и макар да бе оскъдна пресата, се долавяха някакви нови неказвани до тогава неща в „Огьоньок“, както и в думите на руските учени академик Сахаров, Лихачов, Амосов, писателят и дисидент Солженицин. Не можеха да останат скрити и Лех Валенса, Адам Михник. Имаше една много смела статия за това време: “Защо плаче Ленин?“. Беше 7:10 сутринта, чух познат глас на любим автор, заслушах се. Марко Семов разказваше нещо като есе или по-скоро някакви подредени свои мисли. И до днес се опитвам да си спомня думите му, но нито една нямаше за великата партия и още по-великите ни ръводители, братските интернационални партии и т.н. Единственото нещо, което тогава остана в мен, бе усещането колко хубаво, колко  честно, открито говореше Марко Семов за онзи, обикновеният човек и българин, за страната и родината ни. След скандалната “За Япония, като за Япония“, в началото на 90-те години Марко Семов написа една чудесна книга, и по-хубава, според мен - “И за Америка, като за Америка“. Спомням си как завършваше: “Объркан тръгнах, още по-объркан се върнах“. Преди две години срещнах Алекс Алексиев, демоктратично мислещ човек, емигрант, антикомунист, син на  художника и публициста Райко Алексиев, убит по време на червените репресии. Заговорихме се за „Ренд Корпорейшън“, където е работил, за троянските му корени и с умиление си спомняше как ходил и спал по колибите на своите дядовци. Когато му споменах за Марко Семов, с изключително уважение Алекс Алексиев каза: „Той бе мъдър човек“.

Аз няма да пиша пътепис, такова „животно“ в моите литературни безобразия не съм правил. Ще ви разкажа за осемгодишната си внучка. Миналото лято гостувахме и се събрахме цялото семейство за месец при сина и дъщеря ми във Франция. Когато тръгвахме към аерогарата, си спомних досадното и унизително висене с дни за визи по западни посолства и невъзможността да се пътува преди трийсетина години.

В юнското утро се качихме на самолета и след два часа бяхме в Брюксел, до обяд с автобус стигнахме в Люксембург, пренощувахме в един от най-хубавите френски градове Мец, на другия ден  вече се разхождахме в Париж. Внучката се прехласваше по Дисниленд, впечатляваше се от Версай, Триумфалната арка, Айфеловата кула, корабчетата по Сена, градината „Тюйлери“, метровлаковете без „машинисти“... После поостанахме в Мец, разгледахме и Люксембург и все подпитвах внучката харесва ли ѝ. Тя отговаряше с „да“ на всеки подобен въпрос, но оставаше нещо неказано и в уклончивия ѝ отговор, и в разсеяния дяволит поглед. Прибрахме се със стария, 20-годишен форд. Прекосихме Европа през Германия, Австрия, Унгария, Сърбия. След ден стигнахме в Ловеч и се отбихме при тъста ми – Пазача на спомени (както го бях нарекъл в една предишна моя книга), в непретенциозната виличка, където живее, на километър от града. И там внучката ми, въодушевена и с възклицания прегръщаше малкото котенце Аника, кученцето Господин Нилсон, кръстени на героите от „Пипи дългото чорапче“, целуваше излюпените преди дни пиленца, ходеше на воля сред ябълковите и сливовите дръвчета и на висок глас казваше на баба си: “Колко е хубаво тук, бабо, на какво хубаво мирише, искам тук да живея, в тази моя Вила Вилекула“... 

Преди известно време един прекрасен публицист по повод изказване на Тръмп на голям международен форум сподели, че американският президент е обявил края на глобализацията. И тогава, и сега мисля, че глобализацията не зависи от една личност, от една държава и че глобализацията е едно от най-хубавите неща, които са се случили на човечеството, за което са бленували и мечтали такива светли личности като Еразъм Ротердамски, Толстой… Нима можеш да спреш Интернет, първата човешка необходимост - общуването, желанието на човек да търси и открива по-добро съществуване и смисъл в живота си. В прекрасната си  книга„Лексус и маслиновото дърво“ един от моите любими  автори Томас Фрийман, казва: “Глобализацията е една огромна, прекрасна магистрала, но за съжаление по нея, и понякога, се движат и хора с недобри и нечисти намерения.“

Преди две години пак гостувах на децата си във Франция. Тур-ът – Обиколката на Франция минаваше на километър от жилището на сина ми, а за „болен на тема колоездене“ човек като мен, бе немислимо да не съм там - последната обиколка на Контадор, победата на Фрум, Саган, Валверде. Докато чакахме колоната, всичко бе спектакъл. Гледах как други зрители от публиката развяват знамена на различни държави. Сетих се и изразих съжаление, че не съм взел българския флаг, който един приятел бе донесъл вкъщи и забравил на 3 март.

-         Как може да забравиш знамето? – ядоса ми се синът ми – Представи си да го развеем! Да видят, че има и българи тук!

Никога не съм обръщал внимание на такива неща - български знамена, национални символи, винаги съм презирал и съм се дразнил на ненужното демонстриране и обкичване, веене безцелно и безидейно на флагове и демонстриране на фалшива обич от когото и да е. Затова ми прозвучаха малко неестествено думите на сина ми, считайки, че и той мисли като мен. Няколко месеца след това ми разказа и за честването на деня на Европа на централния площад в Люксембург. През целия ден на тържествата представители на всички страни-членки на Европейския съюз излизат на сцената и представят по някакъв начин държавите си. Времето - мрачно и дъждовно, някъде след обяд идва ред и българите. Нашите хора стоят малко встрани, скромничко, дори не се качват на сцената. В този момент дъждът спира, грейва слънцето и засвирва онова, истинското българско хоро, от най-българските.

-                Целият площад се оглася – разказваше ми въодушевено синът -  Всички: българи, англичани, германци, французи, африканци, латиноси, араби се хванали и играят българското хоро. Велико нещо! И знаеш ли какво е Европа? – попита ме сина.

-                Не знам – отвърнах и си помислих, че уж всичко ми е ясно в този живот.

-                Ето това е Европа и светът – едно голямо българско хоро, на което са се хванали всички...

 

Преди месец съвсем случайно срещнах външния министър на Република Турция, г-н Чавушоглу, и му подарих своя книга. След няколко дни му написах писмо, което чрез посолството му изпратих. Ще си позволя да споделя началото: “Господин Чавушоглу, човек гради цивилизация. Животните градят своите домове , по един и същ начин от незапомнени времена, както са ги градили от времето на фараоните. Затова казваме, че животните градят в пространството, а хората градят във Времето. Животът, историята, политиката се движат и променят. Умните хора долавят тези движения и узряват за велики неща. Тези умни хора са държавници, защото мислят за поколения напред, а не като политиците, които мислят за следващите избори....“

Мнозина ме поздравиха чистосърдечно, искрено. Но имаше, макар и единици, които ме упрекнаха, защото все още са в сферата националистическият радикализъм и историческият нихилизъм. А аз просто вярвам в родолюбието и не приемам насадения като чуждица в българският език и в начина на мислене „патриотизъм“.

Днес, на този ден, аз повече от всякога се питам: Какво е Родината? Какво е Историята? Какво всъщност е 3 март?

Какво е Родината?

Родината, за онези два и повече милиона български деца, каквито са и моите син и дъщеря, е затворена страница на една много тъжна книга, наречена България. Усещам го, мисля че всички, макар и трудно, трябва да разберем децата си, защото те са по-умни, по-знаещи, по-можещи от нас -  родителите им. Но Родината е и друго. Тя е онова място, бленувано и мечтано, една градина с прекрасна зелена трева и много ябълкови дървета, в която внучката ми иска да живее. Защото Родината ни не е географската карта и място, територия, държава или историческо понятие, очертано в някакви граници, тя е онова малко невидимо късче което носим, пазим, бленуваме в сърцата и душата ни.

Какво е Историята?

Историята и животът не са нищо друго, освен натрупан грях. Историята и политиката – това е преди всичко мисловен процес, в който има място само за умни хора, останалото е манипулация.

Какво всъщност е 3 март?

Трети март – това е нашата морална необходимост.

Трети март – това е нашата морална отговорност.

Трети март – това е нашата морална вяра.

Трети март – това е нашата морална истина.

Мисля си за думите на внучката, за думите на сина ми, и че, както често обичам да казвам, децата са най-добрите учители. И все повече разбирам думите на Марко Семов - всеки път, когато се връщам, минавайки през Калотина или през гише „Пристигащи“ на аерогара София: “Объркан тръгнах, по-объркан се връщам“.

Накрая искам да кажа на всички мои приятели, нека Трети март не бъде нищо друго, освен наш съкровен морален дълг!

Мила Родино, ти си…

Ще ви разкажа за...

Днес ще  се опитам да ви разкажа нещо много странно. Но повярвайте ми, навярно ще си струва да го прочетете докрай.

Преди петнайсетина години вървях по малка кокетна уличка в безинтересен следобеден час. Срещу мен на около петдесет и повече метра вървяха познати мъж и жена, по-млади от мен. В малкото градче, като в малката държава, всички се познаваме и всички сме роднини. Аз имам една слабост и склонност – понякога да давам прякори. И този мъж, дори не знам и досега името му, но много преди този случай, бях нарекал Циклопа. На такъв ми приличаше с голямата си кръгла глава, като че ли поставена на едрото му, малко безформено тяло и не трудно откриваем през очилата му, ококорено глуповат поглед. Съпругата му бе едра и здрава, оказала се впоследствие и безкомпромисно силна на всичкото отгоре жена. На прилично разстояние Циклопа, каза ли нещо или се опита да сподели някаква мъдрост с наведена глава, но последва такава кавалкада от крошета, че набързо си припомних за страшния боксов мач, то си беше направо бой, между Мохамед Али и Джордж Форман в Киншаса. Зловещи мисли ме сполетяха и почнах да се питам, какво ли са изпитвали противниците на Майк Тайсън. И на секундата взех решение перспективно бързо да се изнасям на другия тротоар, защото представя ли си човек какво може да му се случи, защото аз много хубаво се боксирам..., но още по-хубаво бягам. И докато се оттеглях от полесражението, погледнах към небето. Имах надежда да бъда чут от онзи 33-годишен младеж, който преди двайсет века го нарекли Господ и да му връча остра протестна нота, ако трябва в грубо нарушение на дипломатическия тон. Защото ако така продължават нещата, много скоро оцелелите от робство и потисничество мъже, колкото и малко да са, ще започнат своя свещен и нов кръстоносен поход за възстановяване на мъжките свободи и най-вече за мъжка еманципация.

В такъв дух на мисли, тръгнах по малка странична уличка с красиви старички къщи, с не големи чаровно неподредени дворчета и отдавна небоядисани оградки. Тогава ги видях – трудно, едва-едва вървящи, доста възрастни мъж и жена. Старицата бе хванала под ръка спътника си, взаимно като че ли се придържаха един за друг и не смеех да си помисля какво би станало, ако се пуснат. Имах чувството, че двамата бяха вървели все така цял, при това доста дълъг, живот. Изглеждаха скромно, бяха прилично облечени, тя в спретнато поовехтяло жакетче и пола със стара кройка. Косата ѝ бе доста побеляла, но в добре оформена къса прическа. Той - с едра висока фигура, с приличен панталон и поизбеляло сиво яке. Приближих към тях и ги позагледах. Казаха си нещо мило, почти безшумно тихо, пролича в нежността на погледите им. Спряха, бабата пусна ръката на мъжа си, който бавно се пресегна към близкия люляков храст, показващ жизнерадостно клонките над оградата. Той откъсна един лилаво проблястващ от пролетното слънце цвят и нежно ѝ го подари. Тя помириса стръкчето и леко притвори очи. Тогава видях едни от най-милите и трогателни погледи в живота си. После възрастната жена отново хвана своя поостарял любим и тръгнаха все така бавно и едва-едва по тротоара, ухаещ на люляк и пролет. Този миг бе едно дихание, навярно вечно бленуван и цял живот споделян, един миг, пленен от дълга обич. За съжаление нямам таланта на Робърд Бърнс, за да създам нещо прекрасно за тази истинска любов.

Когато реших да напиша всичко това, дълго обмислях дали е уместно да продължа със следващите редове и да разкажа една друга история. Но... Те се срещат в Аушвиц. Тя е Хелън, на 25 години, начетена и образована словашка еврейка и за това има специален статут на лагерник, свързан с водене на офисна работа, зачисляване на лагерници, маркиране на униформи. Той е Дейвид - унгарски евреин на 18 години. Там пламва любовта им. Между бараките се срещат, обичат се пламенно от време на време, и откриват своето кратко бягство от ужаса и зловещото чувство за смърт, пропило всичко навсякъде около тях. В тези мигове мечтаят и правят планове за след войната. Обещават си да се чакат и търсят във Варшава. Хелън удържа на обещанието си и отива, но той така и не се появява, защото по стечение на обстоятелставата тръгва с американски войници като преводач в армията, озовава се в Щатите, а тя остава в Европа. В Америка Дейвид дълго време крие, дори от близките си, че е бил в контрационен лагер. Оцелели приятели от лагера помагат да се срещне с някогашната си любима в Ню Йорк, но тя така не и се появява в уточнения ден.  След много време той разказва на синовете си за тежко преживения ад в Аушвиц, споменал и за нея – жената, с която толкова много се обичали. Написва книга, в която разказва за своята любов, наричайки я с псевдонима „Роза“. Окуражен е от децата си, които го подтикват и подпомагат в решението да направи всичко възможно, но да я открие. Дейвид има един въпрос, който го вълнува цял живот: колко пъти тя го е спасявала от газовите камери. Срещат се след повече от седемдесет години. Хелън е в хоспис, на легло, вдовица, няма деца, с крайно отслабено зрение,  почти не чува и трудно говори. Когато влиза в стаята при нея, първоначално дори не го познава. Приближавайки лицето си, тя разбира кой всъщност стои срещу нея. Двамата си говорят и са заедно няколко часа. Когато Дейвид я попитал колко пъти е спасявала живота му, Хелън отваря ръката си. Пет пъти е подправяла документите, за да не бъде изпратен в газовата камера. Преди да си тръгне, Хелън моли Давид да ѝ изпее тяхната любима унгарска песен, както когато са се срещали между бараките. Тя се разплаква. Двамата си признават, че никога не са спирали да се обичат. Това е тяхната последна среща, повече никога не се виждат. Скоро след това Хелън умира на 100-годишна възраст.

Тук, на това място, очите ми се насълзяват. Оправдавам се, че нуждата да се пречистваме е заложена в нас. И ако ние, хората, плачехме повече, светът щеше да бъде по-хубав и по-добър. Ако чувствахме повече, навярно той щеше да бъде още по-прекрасно място.

Но днес не е ден за сълзи. Знаете ли какво стана с моя симпатичен герой – Циклопа? Есента го забелязах в далечината и... изстрелях изумен: “Не може да бъде! Не! Това не е вярно!“. Но изглежда онзи 33-годишен младеж, когото споменах в началото и му връчих протесната нота, или ме бе чул, или бе решил да се пошегува. Циклопа буташе детска количка. Но това не бе всичко, нямат край шегите на Господ. Количката беше двойна и вътре - близначета. Но и това не е всичко – изглежда Господ много насериозно е взел протеста ми. Защото от близки разбрах, че съпругата му отново е бременна.

Е, ще помоля за извинение, позволих си да ви разкажа тези истории с една единствена мъничка цел.

С огромно чувство на обич, както може да бъде огромна само любовта, Ви пожелавам:  Честит свети Валентин на всички! И дано до всекиго има човек, готов да извървите пътя заедно, независимо от всичко!