Животът, смъртта, животните, дървото...

Веднъж Животът срещнал Смъртта и я попитал:

-  Къде си тръгнала, негоднице?

-  Отивам да си взема 20 000 човека!

След известно време Животът отново срещнал Смъртта:

-  Защо излъга, негоднице? Ти каза 20 000 човека, а си взела пет пъти повече!

-  Аз взех своите 20 000 – отговорила Смъртта – останалите си отидоха от страх.

Може би започвам нелепо да разказвам тази своя история. И ще помоля за извинение. Наскоро бях във Франция и се видях с един прекрасен приятел - Патрик, нотариус в Париж. На Коледа ми подари прекрасно бомбе, марка Крусибъл. В живота си съм носил детски фесчета, такенца, по-късно ушанки, кепета, шапки, каски и т.н. Сега ако някой ме е срещал с бомбе по „Графа“, “Славейков“ или в „Макдоналдс“ на някоя крайна маса да дремя над тефтера – аз съм. Същински герой от една моя любима картина „Гримаси и мизерия“ на Фернанд Пелез в Пети пале, за която ще ви разкажа повече, но не сега.

-  Написа ли онази истории? – попита ме Патрик.

-  Не си спомням, ако е удобно да ми припомниш! – помолих аз.

Усетил, че съм забравил, Патрик заговори въудушевено:

-  За животните, за дървото, които свещеникът, твоят приятел, ти разказа. Страхотни истории! Аз си мислех, че ти вече си ги написал.

Наистина, не бях забравил историята, но по-скоро я бях отложил. И навярно няма по-подходящ момент да се опитам да я разкажа сега.

Беше лятото, хубава августовска вечер, бяхме седнали с Патрик и семейството му в нашето кафене, малко преди да приключим с това поредно предизвикателство. Разговаряхме, както могат да разговарят приятели, шегувахме се, смеехме се. Отнякъде се появи онзи верен приятел и колоритен свещеник, отец Тихомир:

-  Ей, Ванка, здравейте, как сте бе, приятели?

-  Добре сме, отче! Я сядай, запознай се с тези мои приятели! - представих един на друг поп Тихомир и семейството на Патрик.

-   Прибирам се от Англия, бях на гости на дъщерята и тъкмо си дойдох. Знаеш ли, като ходя по парковете там, Ванка, то животни, зайци, сърнички, катерички, фазани… Освен хората и децата, оттук, от България, изгонихме и животните. Ти виждал ли си сега някъде фазан, заек като пътуваш? Изгонихме ги и тях.

Разбрал думите на поп Тихомир, Патрик силно се впечатли и започна:

-  Бай Иван, това трябва да го напишеш! Много хубаво го каза този твой приятел.

Сякаш не разбрал, поп Тихомир продължаваше да впечатлява с разказите си:

-  Наскоро един приятел починал и идват в църквата да ме търсят за опелото. Кога бе, питам ги, аз онзи ден го видях, нищо му нямаше, какво стана? А то, знаеш ли - имало една липа, точно пред портата на къщата му и решил, че му пречи. Взел една туба нафта миналата година и я излял в корените на дървото. Липата залиняла, окапали ѝ листата, цветовете, всичко. Но на следващата година дървото се съвзело и като разцъфнало - както никога преди. Моят човек взел, че се качил да си набере малко липов цвят за чай. Качил се по-нависоко и изведнъж клонът се пропукал и счупил. От падането се почупил и малко по-късно починал. Природата, Ванка, си отмъщава, много си отмъщава...

Сигурно не успях да разкажа подобаващо добре историята с поп Тихомир. Навярно няма нищо литературно в нея.

И както кказах по-горе, няма по-подходящо време да бъде разказана. Защотп днес светът е обременен с едно от най-тежките си предизвикателства. Да, кой ли не се изказа за КОРОНОВИРУСА. Но вмъквам се и аз в тази тема непретенциозно воден от желание по-скоро да споделя, че короновируса е следствие и резултат.... На нашата безотговорност и неверие.

Безотговорност към природата, не е ли дошъл момент природата да си отмъсти на човечеството за злините, които то ѝ нанася, дълбоко заблуждавайки се и арогантно мислейки си, че тя му принадлежи. Дали не е дошло времето да се обърне посоката, когато човекът, воден от заблудите си, подчиняваше Природата като безропотна слугиня да обслужва извратените му глезотии и объркани прищевки. Природата не е наша робиня. Имаше един часовник, чиито стрелки показваха минутите до началото на новата война. А защо не видим, че този часовник като че ли не е ни вече нужен да изброява минутите, а са необходими нови стрелки да измерват секундите до новия апокалипсис. В случай че не изтрезнеем от егоцентричната си глупост и маниакално  величие.

Имаше една прекрасна книга за маоизма, разказваща за идеологическата лудост, във всяко китайско село да има доменна пещ за производство на метал и за масовото избиване на врабчетата, за да не изяждат реколтата. Представяте ли си как всичко от дърво се изгаря, за да се поддържа температурата в пещта? Или как - въоръжени с тигани и тенджери и всичко, което може да вдига обезумяващ шум хора пречат и плашат птичките, които летят, докато примрат и паднат от преумора. Аз не знам какво стана с Културната революция и Маоизма, може би каквото следва с всяка сбъркана идеология – историята я погреба и забрави. Но имаше един незабравим момент в книгата, как пътуват камиони, натоварени с умрели врабчета, но някъде там, на близкото клонче, едно врабче подскача и чикчирика напук на всичко.

Неверие! Не мислите ли, че напоследък  заобилящият ни свят е препълнен от фалшиви божества? Самозабравили се иззели функциите на Бог да определят и подчиняват нашия живот безскрупулно и безогледно. А на Господ са оставили единствено задължението да ни обича по презумпция. Неверие, превръщащо се във фарс. Точно тези божества, облечени във фалшива власт, не носят ли отговор на въпросите. Кой и как причини коронавируса? Нима е възможно разработване на щам без да имаш антитела? Създаването на вирус не става в крайна квартална нарколаболатория или в накоя гаражна манифактура за протеини и анаболи. Как е възможно да се изпуснат няколко прилепа, те да бъдат изядени алангле от сбъркани китайци и да се стигне до световна пандемия? За пореден път няколко „богоизбрани“ тласкат към безумие човечеството. Дали не е вече в ход теорията от преди векове на Пол Малтус за ограничаване на човечеството или вече на преден план излиза идеята за „златния милиард“.

По-скоро въпросът е до кога Бог ще търпи някой безнаказано, но злонамерено да си присвоява правата му. Не е ли човекът най-голямото предизвикателство за Бог, за това, че го създаде? И до кога неколкцина ще се смятат за богоизбрани да контролират обезумелите си маниакални амбиции, а останалото човечество ще бъде тор за тях? Трудно е да виждаш пусти, лишени от радостна шумотевица улици, безмълвни, обсипани в тишина стадиони, театри и музикални зали, заключени тъжни домове и страдащи души. В мен все повече се промъква един труден въпрос, дали това не е мъчителното начало на края?

Навярно истината е, че Той ни посочва неверието и ни дава знаци. Ние си мислим, че Бог ни наказва, а всъщност ни поучава, защото дума „наказ“, означава “урок“. Някога нашите деди са били достойни хора, почитали са и са се смирявали пред Бог, и са били упорити пред грешните човеци и земните сили. Днес  ние се противопоставяме на Господ и Природата, и се смиряваме и лазим пред нечестивите.

Сигурно в написаното откривате назидателност и аз искам да се извиня, ако някой трудно би приел всичко това. Аз няма да му се разсърдя.

Пак в онази августовска вечер поп Тихомир ми припомни думи от Евангелието: “Когато поучаваш глупака той те намразява, когато поучаваш умния човек, той те заобичва“.

Благодаря на поп Тихомир за безценните истории и мъдростта, на Патрик който ме подтикна, както и на един специален приятел Жан-Кристоф, чиито писма ме вдъхновиха да напиша и споделя тези редове и мисли.  

Нека не се страхуваме и бъдем по-умни, повече от всякога!