Днес е специален ден

Сутринта, още не се бях събудил, и Гьоте ме притисна - направо изстреля въпроса си: “Какво човек слага върху везните на вечността?“ и продължи мисълта си малко по-дипломатично: „Всичко друго е суета“. А такааа, хвана ме неподготвен.

И за свое оправдание, реших да преразкажа една история, красива история. Това се случило малко след края на последната световна война. Светът тъкмо си отдъхвал с облекчение и вече правел всичко възможно да преодолее ужаса и безумието на войната, погубила милиони човешки съдби. Лейтенант Бландфорд имал среща, толкова бленувана в тежките дни на войната. Преди време случайно в книга от армейската библиотека открил как една жена с красив почерк и видимо от написаното - с нежно сърце, отстрани в полето отбелязвала своите трогателни мисли. Някъде по-встрани лейтенантът видял името: Холис Мейнъл. Преровил няколко пъти телефонния указател, но накрая открил адреса. Написал искрено писмо, толкова искрено, колкото един млад човек, обладан от красиви чувства, може да напише. Тя била прекрасно момиче и му отговорила. Но още на другия ден лейтенант Бландфорд поел по бойните пътища на своя военен дълг. Въпреки всичко, двамата млади хора продължавали да си пишат. Повече от година и половина тя отговаряла на писмата му, дори когато неговите не достигали до нея, и така той вярвал, че е влюбен в нея и че тя също го обича. Но нито веднъж не откликнала на молбата му за снимка, а простичко му обяснила, че няма никакво значение как изглежда тя, щом чувствата му към нея са истински и искрени. Написала му, че ако е красива, това ще повлияе в избора му, а такава любов тя не би искала. Ако не е хубава, би се опасявала, че ще продължи да ѝ пише, защото е самотен и си няма никого. 

И така, както се разбрали в последното писмо – най-сетне да се срещнат, лейтенант Бландфорд, развълнуван, очаквал да види жената, в която толкова бил влюбен. Тя трябвало да носи тъмно червена роза, за да я разпознае сред огромното множество. Минута преди определения час, към него вървяла красива жена. Тогава я зърнал - една от най-красивите жени, които бил виждал в живота си. Висока, стройна, елегантна, в огнено червена нежна копринена рокля, с чаровно мило лице. Тъмни, буйни чупливи коси се спускали гальовно на голите ѝ рамене. Това била една безумно хубава, пленително нежна жена. Той пристъпил към нея с усещането, че това е тя, без да зебележи липсата... на розата. Красaвицата леко и деликатно се усмихнала:

-         Вървете си по пътя, войнико! - и отминала набързо.

Тогава лейтенант Бландфорд съзрял Холис Мейнъл. Тя била точно зад красивото момиче. Жена, прехвърлила 40 години, доста пълна, с подпухнало лице и посивели коси, дебелите ѝ глезени ясно се очертавали, била облечена в със стара овехтяла рокля. Но в ръката си държала тъмночервена роза. Той се разкъсвал от желанието да последва красивото момиче, или от  дълбокия копнеж по жената, която с мислите и духа си го  съпровождала и подкрепяла през дългите и трудни мигове на войната. Лейтенантът не се поколебал и пристъпил към по-възрастната жена. Да, с нея навярно щял да има нещо много ценно, по-скъпо и може би по-рядко от любовта – едно приятелство, за което винаги щял да ѝ бъде безкрайно признателен, но това никога нямало да бъде онази любов, която е искал и бленувал. Той се приближил и смутено, навярно с разочарование в гласа, казал:

-                     Аз съм лейтенант Бландфорд, а Вие сигурно сте госпожица Мейнъл. Радвам се да ви видя. Може ли да Ви поканя на вечеря?

Жената мило се усмихнала и отвърнала:

-                     Бог знае какво означава това, скъпи младежо! Онази красива дама, която преди малко отмина, ми даде и ме помоли да подържа тази червена роза. Каза ми, ако ме поканите да изляза с Вас, да Ви съобщя, че Ви очаква в ресторанта отсреща. Аз също имам двама сина в армията и затова на драго сърце се съгласих  да помогна...

Тази хубава история ми я разказа Суламит Иш-Кишор. Навярно е истинска.

Тя е за онези смели изстрадали мъже, които безрезервно обичат  и имат силата да понесат изпитанието, на което ги поставя любовта.

Тази история искам да подаря на онези поостарели жени – нашите майки, които ни помагат да търсим и откриваме истинската си любов.

Тази история е за умните жени, които чувствено копнеят, дълбоко бленуват и безрезервно подкрепят своите мъже, но най-вече знаят как да чакат любовта. 

И така, какво човек слага върху везните на вечността? Точно така, скъпи Гьоте, дано съм бил ясен. Колкото и поетично да звучи - това е любовта.

Без нито грам суета Ви пожелавам много любов и честит Осми март!