Вълнуваща среща с г-н Мевлют Чавушоглу, министър на външните работи на Република Турция

Здравейте, приятели! Искам да споделя с вас за днешната ми вълнуваща среща с г-н Мевлют Чавушоглу, министър на външните работи на Република Турция. След първите хора на държавата, и аз имах честта да стисна ръката на този уважаван политик и високопоставен гост в деня на първата му визита в страната ни. Прекрасен, земен човек, уверявам ви! А аз бях твърде развълнуван и дори не успях да се снимам с него. Ако успея да намеря кадър от някой от многобройните репортери, ще го споделя с вас. С огромно удоволствие му подарих екземпляр от книгата ми „Старият мръсник си го връща“. Той ме попита как може да я прочете на турски. Надявам се някой ден това се случи. Ето и първия разказ в тази книга, чийто сюжет, съвсем не е случаен.

ВСИЧКИ СМЕ ЕДНО

Ноември остана доста топъл тази година. Както много други вечери посрещнах Ани до спирката на метрото. Предпочитахме да повървим, да си поговорим и да споделим отминаващия ден. Седмицата беше напрегнато-тревожна. Терорът в Европа и света – не е ли това началото на нова война и поредните човешки страдания. 

И така, между другото, Ани започна:

- Днес една жена на всеослушание започна да коментира: „Така им се пада на европейците, още им трябва“. Мисля че е мюсюлманка, но защо го каза? Как е възможно? – попита така, както всяка майка, чиито деца са там, до терора, на километри от жестокостта.

Замълчах. И тогава мислите ме отведоха назад във времето – преди около петнайсет години. В също такава топла есен беше починала баба Мария – бабата на Ани по майчина линия. Погребението бе в родната Борима – едно от най-хубавите троянски села, където българи и мюсюлмани живеят открай време, от векове заедно и споделят трудния балканджийски живот. По стара традиция, след гробището, в къщи се събират най-близките, да почетат паметта. И там, в стаята, до печката, като че ли самотен, стои един човек, облечен с малко старичък и поовехтял, но чист балтон. До него жена му, със забрадка и шалвари. Седят на столчетата, тя нещо му продума. Той стана, отиде при дядо Минко и му каза :

- Аз ще ги нагледам, ти остани.

След малко през прозорчето го видях – със сено в ръце, сложи на овцете, на кравата. И вода им занесе. После влезе и пак застана до бабата си. Чувал бях за него, виждал съм го веднъж или два пъти при редките идвания. Днес беше в църквата, сетих се, че го бях видял там. Стоеше до дядо Минко, очите му – влажни и зачервени. Запалил беше свещ.

Дойдоха гробарите, сложиха им да хапнат, както повелява традицията. Баба Елена, лелята на Ани, с тих глас попита:

- Бате Ахмед, ако си на работа, да сипя и на теб?

И това, което чух, ме остави без глас, сякаш някой ме бе хванал за гърлото:

- Днес погребах сестричката си. Казах им – няма да дойда на работа.

И започна своя разказ – обикновен, истински. Били много деца, от Васильов, гладни, потънали в мизерия. Десетина годишен, баща му го довел от тетевенския в троянския балкан при дядо Петко Султана да пасе добитъка, да слугува и чиракува… И така този достоен, честен, скромен българин – бай Петко Султана отгледал покрай единствената си дъщеря Мария и чуждото, от друга вяра дете. Уважавал го, поскарвал му се, май че и пръчка е играла, когато трябва. Баба Ахмедица прекъсна разказа:

- Там горе, у тях, в старата къща на дядо Петко ме е завел като булка, в голямата стая. И сватба ни направи – на поляната в двора, и дарове ни даде, и ни задоми, докато стъпим на краката си.

Чувал бях за този бате Ахмед, сетих се – и много хубава дъщеря имал – според Ани била най-хубавата булка, която е виждала. Сега била в Истанбул със семейството – апартамент си купили, добре живеели. А той работел в дърводелския цех в Борима и когато трябвало, бил винаги насреща за помощ и човещина при дядо Минко и баба Мария. И някак тъжно заговори:

- До седмица-две, най-много месец и ние с бабата заминаваме. Дъщерята откога ни вика. Двамата ми братя и те са там. Единият е доктор, вече пенсионер. Другият беше управител на фабрика, но и той се пенсионира. Като излезем в оня, стария квартал на Истанбул с тесните улички и сокаци, че като се размирише на баклава, препечено сладко, канела и каймаклия кафе… Ей туй най-много съм сънувал като дете, когато легнем с братята ми гладни под парцаливите черги на миндера. Нищо не мирише по-хубаво. Само с друго нещо мога да го сравня. Лятото, като си дойдохме от гости при дъщерята и братята, взех косата и отидох в двора при старата къща на дядо Петко. Направих един откос и седнах, подпрян на една ябълка. Това искам да взема като тръгна за Истанбул - как мирише прясно окосената трева. И благодарността към всички тези хора, дето не са ме делили, ами сме живели наедно.

        

Ето тук човек започва да се замисля. Къде отиде този дух, чийто най-достоен представител е трудолюбивият балканджия –  скромният и почтен дядо Петко Султана? Защо не раздели българчето от турчето, а им даде от онази житейска спогодба да живеят заедно, да срещат несгодите на  времето и живота, радостта и мъката? Кое ги събра? Откъде взе магията и не остави частица на нас? Защо, къде се загубихме по този тъй голям и широк свят, в който забравихме, че човек за човека е повече от брат?

Десетина години по-късно един неделен следобед вкъщи, телевизорът работеше. Загледахме се. Авторката Адела Пеева разказваше как си спомня за една песен, която баба й пяла, когато била малка: „Ясен месец щом изгрее, над зелената гора…“. И тръгна тази жена да търси откъде е песента. В Турция – турска, в Гърция – гръцка била, в Македония – най-македонската, в Албания – чиста, най-чиста албанска, в Босна – това било бойна тяхна песен. В сръбска кръчма авторката без малко и бой да отнесе – как може да провокира с най-сръбската песен. Кадрите на финала ни отведоха и на Петрова нива, а там един акордеонист се заканваше, че това е химнът на Странджа планина и ако някой твърди обратното, ще го „беси на първия цер“.

Дълго звучеше в съзнанието ми тази толкова хубава песен и търсех отговорите. Мълчахме. На Ани майка й, Пенка – внучката, кръстена на дядо Петко Султана и израснала в същата тази къща, на границата на българската и турската махала, усетила терзанията в мислите ми, тихо каза:

- Разбрахте ли сега?

- Не, трудно ми е. – отговорих.

- Всички сме едно.

И си спомних каква е разликата между ада и рая. Десетина човека седят около голяма хубава маса. В средата – хубав супник и още по-хубава супа в него. Красиво облечени хора се опитват да се хранят с лъжици, по метър дълги. Разливат, удрят се и се блъскат – ето това е адът.

Кое е раят – същите хора, същата маса, супник, супа. И все такива дълги по метър лъжици, но всеки дава на другия, седнал срещу него човек.

Мислите ми се върнаха далече назад във времето. Гледам дядо Петко Султана как храни своето и чуждото, българчето и турчето, дава им поравно, учи ги на думата живот и тихичко казва:

- Всички сме едно.

И съм сигурен, че вечер в големия и чудно миришещ като в сънищата му Истанбул, дядо Ахмед ще целува правнучетата си малко след като заспят, ще ги погали нежно по главите с отрудените и напукани  ръце и ще каже нещо, което звучи като молитва:

- Всички сме едно.

20.11.2015г.

За продадените мечти

         От доста дълго време искам да разкажа тази история. Тя е за многото мои приятели, които пишат истински и честно, и за които всяка написана дума е дълбоко преживяна, тъжно и тежко изстрадана. Тези мои приятели наричам автори-мечтатели. Прекрасно знам, че човек пише първо за себе си, не толкова за другите, защото в писането открива нужда от пречистване и желание да сподели със света нещо, принадлежащо на божествената частица, която всеки носи в сърцето си. Тази частица се нарича душа.

Това се случи есента, току-що бе излязла новата ми книга. Заглавната повест всъщност бе преработена пиеса. Дори участвах в конкурс с нея. Конкурсът приключи и с изненада, след като бях разговарял с един мастит професор, член на журито, установих нещо странно. След краткия ни разговор, не бе трудно да осъзная, колкото и да съм по детски наивен, че този член не е чел пиесата. Прокраднаха се съмнения, че останалите членове също така небрежно-елегантно са пропуснали да се запознаят с творческите ми възможности и напъни, така да се каже. Но разбира се, преработих пиесата, включих още няколко текста и стана хубава книга. Вървях, леко въодушевен и видимо удовлетворен, когато срещнах един пишещ корифей, работещ за театъра и драмата, близък до натруфено издателство. Бях му писал и във Фейсбук, за да го поканя на представянето, но той културно ме пренебрегна с присъствието си. Като се позамислих, си казах: “Кой съм аз, че този възвишен човек да ме брои мен в конете за магаре“. Реших да му подаря книгата си:

- Заповядайте, господине, моята книга, ще се радвам и ще съм благодарен да споделите мнението си.

Културно ми благодари, засмя ми се като първата ми любовница, абе - сериозен човек. Беше минал месец оттогава и написах статия за Петер Хандке – Нобеловият лауреат за литература за 2019г., която Дир.бг и Импресио публикуваха, малко са думите да им изкажа моите най-сърдечни благодарности за това. Разбира се, че във Фейсбук изпратих и нея на пишещия корифей. След ден го срещам случайно, поздравявам го, той си вървеше бавно, ама иначе много бързаше, като се заговорихме. Нямах работа и понеже съм наивен човек, доста наивен, да не кажа направо откровено глупав, попитах дали е видял... статията, която съм му изпратил. Но той ли не ме разбра, аз ли не зададох въпроса си правилно, защото ми отговори нещо от рода:

- Прегледах, но много патетично ми се видя, защо не по-иронично, по-лековато, по-неглиже – и отмина така набързо.

Няколко дни мислих, разсъждавах, чудех се какво искаше да ми каже този културовед. На панаира на книгата Калин Терзийски ми подари романа си „Лудост“. Оставих го на шкафчето, сутринта погледнах заглавието, разходих се в парка, и като се върнах, се захванах да го прочета. След няколко страници си казах, заглавието подвежда, адски много подвежда, защото не трябва да бъде „Лудост“, а може би „Смелост“ или „Нормалност“.  И така стигнах до гениалното заключение, че - корифеят му с корифей, бе прочел само заглавието на книгата ми “Наричайте ме мечтател“ и от там е направил литературно-творческия си извод, че пиша като голобрад комсомолец от априлското поколение – патетично, с проблясъци на жертвоготовност. Споделих с един по-грубоват приятел, но иначе чудесен човек, който ме попита за цената на книгата и каза:

- Ако ти не можеш, понеже си мекица, ще отида и ще ти прибера книгата обратно, ще поискам да ти я върне! Как така - ти си го уважил! Подари я на някой друг!

Спомних си Рей Бредбъри и неговите думи, че има престъпления, далеч по-лоши от това да се горят книги, например да не се четат. И още нещо си спомних, че можеш да бъдеш над някого, само когато му подаваш ръка да се изправи, защото споделената гордост е безценен урок по справедливост.

Пак тогава, в началото на декември, онзи толкова човечен и прекрасен Ненчо Илчев представяше книгата си с фокуси. Бях впечатлен от разказа му за срещата с най-великия илюзионист на нашето време Дейвид Копърфийлд. След представление в Сан Диего неколцината българи изчакали, близък приятел на Ненчо Илчев го представил и запознал с неговия идол. Дейвид Копърфийлд помолил, ако е удобно на следващия ден в 18 часа да се срещнат, за да обърне повече внимание на госта-илюзионист от далечна България. И каква била изненадата, когато близка сътрудничка на Дейвид Копърфийлд точно в 18 часа ги очаквала и се осъществила тази мечтана среща. Великите затова са велики, защото освен неземен талант, от сърцата им прелива огромна човещина.

Сега, накрая ще Ви разкажа за един млад художник, живял доста отдавна. Завършил академията и започнал да рисува неподкупно – истински, както може да рисува само един млад човек – искрено, със сърце, неудържимо, с чувство. Но никой не купувал картините му. Постепенно започнал да рисува благородничките и богати дами красиви, хубави, криеейки недостатъците им. Станал богат, велик, уважаван. Веднъж тръгнал по главната улица с цялото си достолепие и видял насядали бедни, току-що завършили художници, наредили платната си. Там, в картините, открил онзи свой плам, когато рисувал като млад. Казал си решително, с нужното самочувствие: “Аз това го мога, аз съм го правил“. Прибрал се в ателието, започнал да рисува, но нищо не се получавало. Чувството било изчезнало.

Това, приятели, е повестта на Гогол „Невский проспект“, която си позволих да ви разкажа. Може би за да ви дам кураж, никога да не предавате и продавате мечтите си. Страшното е, не когато някой ден  загубите нещо материално или някой високоизвисен унижи мечтите ви. Страшно е, когато загубите мечтите си.

Бъдете мечтатели!

До сина ми

Вчера беше Ивановден – 07 януари, по новому. Получих доста пожелания, за което най-сърдечно благодаря на всички. Родил съм се вечерта на 19 януари, т.е. по старому Йордановден срещу Ивановден. Било неделя, а за родените в този ден от седмицата казват, че са късметлии. Така че съм дошъл с името си, пък и първо момче в рода, кръстили ме на дядо ми по бащина линия - и той Иван. По майчина, вуйчо ми е Иван, двамата ми прадядовци - и те Ивановци. Така че, късметлийски или не, Иван съм. Но недоразумението между грегорианския и юлианския календар ми позволява ловко да се измъквам от почерпка и когато ми изнася, празнувам по старому, друг път по новому.

Някъде към два часа през нощта се пробудих. Съпругата също. Погледна си телефона, аз също вторачих поглед и видях съобщение от сина ни, което снощи към единадесет написал. „Прибрах се. Гледах за нова квартира. Честит имен ден на тати. Много нови книги.“ И до сутринта нямаше сън, това бе достатъчно да се блещя в тъмното.