Ще ви разкажа за...

Днес ще  се опитам да ви разкажа нещо много странно. Но повярвайте ми, навярно ще си струва да го прочетете докрай.

Преди петнайсетина години вървях по малка кокетна уличка в безинтересен следобеден час. Срещу мен на около петдесет и повече метра вървяха познати мъж и жена, по-млади от мен. В малкото градче, като в малката държава, всички се познаваме и всички сме роднини. Аз имам една слабост и склонност – понякога да давам прякори. И този мъж, дори не знам и досега името му, но много преди този случай, бях нарекал Циклопа. На такъв ми приличаше с голямата си кръгла глава, като че ли поставена на едрото му, малко безформено тяло и не трудно откриваем през очилата му, ококорено глуповат поглед. Съпругата му бе едра и здрава, оказала се впоследствие и безкомпромисно силна на всичкото отгоре жена. На прилично разстояние Циклопа, каза ли нещо или се опита да сподели някаква мъдрост с наведена глава, но последва такава кавалкада от крошета, че набързо си припомних за страшния боксов мач, то си беше направо бой, между Мохамед Али и Джордж Форман в Киншаса. Зловещи мисли ме сполетяха и почнах да се питам, какво ли са изпитвали противниците на Майк Тайсън. И на секундата взех решение перспективно бързо да се изнасям на другия тротоар, защото представя ли си човек какво може да му се случи, защото аз много хубаво се боксирам..., но още по-хубаво бягам. И докато се оттеглях от полесражението, погледнах към небето. Имах надежда да бъда чут от онзи 33-годишен младеж, който преди двайсет века го нарекли Господ и да му връча остра протестна нота, ако трябва в грубо нарушение на дипломатическия тон. Защото ако така продължават нещата, много скоро оцелелите от робство и потисничество мъже, колкото и малко да са, ще започнат своя свещен и нов кръстоносен поход за възстановяване на мъжките свободи и най-вече за мъжка еманципация.

В такъв дух на мисли, тръгнах по малка странична уличка с красиви старички къщи, с не големи чаровно неподредени дворчета и отдавна небоядисани оградки. Тогава ги видях – трудно, едва-едва вървящи, доста възрастни мъж и жена. Старицата бе хванала под ръка спътника си, взаимно като че ли се придържаха един за друг и не смеех да си помисля какво би станало, ако се пуснат. Имах чувството, че двамата бяха вървели все така цял, при това доста дълъг, живот. Изглеждаха скромно, бяха прилично облечени, тя в спретнато поовехтяло жакетче и пола със стара кройка. Косата ѝ бе доста побеляла, но в добре оформена къса прическа. Той - с едра висока фигура, с приличен панталон и поизбеляло сиво яке. Приближих към тях и ги позагледах. Казаха си нещо мило, почти безшумно тихо, пролича в нежността на погледите им. Спряха, бабата пусна ръката на мъжа си, който бавно се пресегна към близкия люляков храст, показващ жизнерадостно клонките над оградата. Той откъсна един лилаво проблястващ от пролетното слънце цвят и нежно ѝ го подари. Тя помириса стръкчето и леко притвори очи. Тогава видях едни от най-милите и трогателни погледи в живота си. После възрастната жена отново хвана своя поостарял любим и тръгнаха все така бавно и едва-едва по тротоара, ухаещ на люляк и пролет. Този миг бе едно дихание, навярно вечно бленуван и цял живот споделян, един миг, пленен от дълга обич. За съжаление нямам таланта на Робърд Бърнс, за да създам нещо прекрасно за тази истинска любов.

Когато реших да напиша всичко това, дълго обмислях дали е уместно да продължа със следващите редове и да разкажа една друга история. Но... Те се срещат в Аушвиц. Тя е Хелън, на 25 години, начетена и образована словашка еврейка и за това има специален статут на лагерник, свързан с водене на офисна работа, зачисляване на лагерници, маркиране на униформи. Той е Дейвид - унгарски евреин на 18 години. Там пламва любовта им. Между бараките се срещат, обичат се пламенно от време на време, и откриват своето кратко бягство от ужаса и зловещото чувство за смърт, пропило всичко навсякъде около тях. В тези мигове мечтаят и правят планове за след войната. Обещават си да се чакат и търсят във Варшава. Хелън удържа на обещанието си и отива, но той така и не се появява, защото по стечение на обстоятелставата тръгва с американски войници като преводач в армията, озовава се в Щатите, а тя остава в Европа. В Америка Дейвид дълго време крие, дори от близките си, че е бил в контрационен лагер. Оцелели приятели от лагера помагат да се срещне с някогашната си любима в Ню Йорк, но тя така не и се появява в уточнения ден.  След много време той разказва на синовете си за тежко преживения ад в Аушвиц, споменал и за нея – жената, с която толкова много се обичали. Написва книга, в която разказва за своята любов, наричайки я с псевдонима „Роза“. Окуражен е от децата си, които го подтикват и подпомагат в решението да направи всичко възможно, но да я открие. Дейвид има един въпрос, който го вълнува цял живот: колко пъти тя го е спасявала от газовите камери. Срещат се след повече от седемдесет години. Хелън е в хоспис, на легло, вдовица, няма деца, с крайно отслабено зрение,  почти не чува и трудно говори. Когато влиза в стаята при нея, първоначално дори не го познава. Приближавайки лицето си, тя разбира кой всъщност стои срещу нея. Двамата си говорят и са заедно няколко часа. Когато Дейвид я попитал колко пъти е спасявала живота му, Хелън отваря ръката си. Пет пъти е подправяла документите, за да не бъде изпратен в газовата камера. Преди да си тръгне, Хелън моли Давид да ѝ изпее тяхната любима унгарска песен, както когато са се срещали между бараките. Тя се разплаква. Двамата си признават, че никога не са спирали да се обичат. Това е тяхната последна среща, повече никога не се виждат. Скоро след това Хелън умира на 100-годишна възраст.

Тук, на това място, очите ми се насълзяват. Оправдавам се, че нуждата да се пречистваме е заложена в нас. И ако ние, хората, плачехме повече, светът щеше да бъде по-хубав и по-добър. Ако чувствахме повече, навярно той щеше да бъде още по-прекрасно място.

Но днес не е ден за сълзи. Знаете ли какво стана с моя симпатичен герой – Циклопа? Есента го забелязах в далечината и... изстрелях изумен: “Не може да бъде! Не! Това не е вярно!“. Но изглежда онзи 33-годишен младеж, когото споменах в началото и му връчих протесната нота, или ме бе чул, или бе решил да се пошегува. Циклопа буташе детска количка. Но това не бе всичко, нямат край шегите на Господ. Количката беше двойна и вътре - близначета. Но и това не е всичко – изглежда Господ много насериозно е взел протеста ми. Защото от близки разбрах, че съпругата му отново е бременна.

Е, ще помоля за извинение, позволих си да ви разкажа тези истории с една единствена мъничка цел.

С огромно чувство на обич, както може да бъде огромна само любовта, Ви пожелавам:  Честит свети Валентин на всички! И дано до всекиго има човек, готов да извървите пътя заедно, независимо от всичко!

Омагьосаният кръг, синопсис на романа

           Романът „Омагьосаният кръг“ е една болезнено тъжна книга, която завършава красиво. Това е книга за онова толкова сложно представляние, наречено живот, в което строгият, но гениален режисьор или по-скоро съдия - времето, разменя ролите на своите герои.

Стоян Цанков е старият, навярно криещ неподозирана сила  банкер, изправен пред тежко предизвикателство на съдбата. Той носи в себе си посланието на своето противоречиво време. Животът не е нищо друго, освен нарупан грях  и пред него като зла присъда стоят въпроси и като зловеща сянка го преследват техните отговори. За избора му да бъде част от хората, поругали справедливостта и погубили истината в така наречения българския „преход“. За семейството – прекрасното бивше и почти несъществуващото ново. За неизбледняващата мъка по трагично погубения син, навярно като отмъщение на съдбата. За голямата му дъщеря, отбягваща го като проклятие и обичта към малката му дъщеря, събрала всичките му мечти и надежди. За приятелите му, малцината верни и истински през всичките тези години и думите на един от тях, Али: “Никоя политика, бизнес, идеология, не могат да стоят по-високо от човека“. За несподеления копнеж и блян към една дори недокосната жена, с която би имал прекрасна и красива любов, но  бе избрал да има нещо много по-ценно - нейната вярност, доверие.

Случайно или не, млад българин от току-що пристигналия международния одит забравя в директорския кабинет на Стоян Цанков списание със снимка на огромен притихнал лешояд, очакващ последните мигове на умиращо от глад сомалийско дете и готов да го разкъса след смъртта му.

Този млад българин е мечтал за тази срещата с големия банкер. Той е вървял и страдал, късал е по нещо от себе си и душата си по пътя към нея. Чувствал се е унищожен и смазан, като клетото сомалийско дете и навярно в Стоян Цанков е припознавал хищната птица.  Уморен от ожесточени битки, старият директор, като всеки умен човек, предусеща своето последно сражение и огромното и може би по-силното предизвикателство – този път да бъде от другата страна на омагьосания кръг и да бъде жертвата. Изправен не пред друг, а пред собствената си равносметка и пред заложената дълбоко в човека нужда от пречиставане, объркан, той отправя молба за прошка, търси своето покаяние и своя Бог в църкавата, джамията, синагогата.

Тази книга посветих на моя син. Сигурно в неговите очи съм грешен баща, но много ми се иска да не забравя случката в края с едноокия Баязид и куция Тамерлан. Когато въвели в шатрата победения пленен Баязид и всички очаквали да бъде обезглавен, той се изправил гордо и казал на победителя Тамерлан: “На теб, сакатия и на на мен, кьоравия ли се падна да оправяме този свят?“  Станал Тамерлан и прегърнал противника си. Уважението към противника и по-слаб в даден момент от теб човек, означава, че ти уважаваш повече себе си и своето лично достойнство.

Но тази книга ми се иска да бъде до всички млади хора с молба да намерят сили и да преодолеят вродения инстинкт да отмъстят, да надживеят и надраснат себе си, и да простят. Защото този свят - дали е лош или добър, грозен или красив - зависи от това как ние го гледаме и как го чувстваме. И защото животът има човешка и морална цел, а не животинска. 

За всеки автор книгата е инвестиция. За някои на пари, за други на време. За мен тази книга също е вид инвестиция, на нищо друго, освен на болезнено преживени и тъжно изстрадани чувства. И нещо много важно - когато писах тази книга, аз и семейството ми бяхме загубили всичко материално. Трябваше ми мечта, за да дам кураж на всички си близки,... и сила да си повярваме. Спомням си думите на Станислав Лем: “Никой не може да ти даде повече, от този, който е загубил всичко“.

Скъпи приятели, за издателя и читателя тази книга също е инвестиция. Най-вече на доверие. Ще бъда безкрайно щастлив от Вашето доверие.                                       

                                                      

Тъжен миг, със звук на танго

Беше слънчева и топла ноемврийска събота, от онези, за които някой бе казал, че принадлежат на златната есен. Бях седнал в кафенето под блока. Блещех се в компютъра и подготвях текст за пиеса, с която да участвам в поредния конкурс. Много ми харесва, мислех си наивно. Че аз повечето неща много, ама много си ги харесвам. Разбира се, с чест и гордост за всяко жури, мога да заявя, че не е забелязало нито ред, написан от мен. Но какво да се прави – творчество и литература, не са като моите…

-  Ей, Иване, чета ти книгата и питам жена ми: “Абе, не чуваш ли отнякъде как този човек все едно е до мен и ми говори“ – прекъсна творческите ми пориви появилият се изневиделица Калоян, както винаги усмихнат и ведър, в хубаво настроение. Един от най-умните хора, които имам голямата чест да познавам, разбира се, понякога да слушам и да се докосвам до познанията му – това е Калоян в едно изречение.

-  Че всичко, което съм написал, е вредно, сигурно не е нужно да ми го натякват – отговорих, шегувайки се, зарадван от срещата ни.

Беше с още някакъв човек, малко по-нисък – арменец, по-късно разбрах, с доста сериозен бизнес. Не след дълго се появи Михаил, колега на Калоян, мълчалив и много усмихнат. Отнякъде долетя с рокерските си дрехи и по тибетски вързана брадичка, леко пълен IТ-специалист, верен техен приятел. От дете обичах да виждам компания по четири-пет човека сутрин на чаша кафе. Поуморени, но обичащи живота мъже – различни като манталитет, състоятелни и не чак толкова, едните с късмет, а другите – примирили се със съдбата, която тайничко им е подложила крак. Шегуваха се, смееха се на закачките, ненавиждаха властта под всякаква форма, угрижени се замисляха за трудностите, тъжно страдаха от  житейските болки, тайно… и под прикритие споделяха за красиви жени. Това бе като нежно докосване до онзи мой толкова мил детски спомен. Понякога се питам дали това не е символ и част от нашето българско, балканско бохемство.

-  Знаеш ли, Иване, какво ми се случи? – започна Калоян чистосърдечно и добродушно усмихнат – Доста време ходя все при една и съща жена да се подстригвам. През годините няколко пъти смени адреса на салона си. От четири-пет месеца е в Борово.

-  Така или иначе, аз съм артък-софиянец отскоро и не знам къде се намира Борово, но... – развеселено отвърнах.

-  Преди месец – продължи Калоян увлекателно, по негов специфичен начин -  имаше свободни часове само рано сутринта. Бях готов още към осем и нещо. Тръгвам аз и минавам покрай една нова сграда. Погледът ми се спря на семпла масичка с два стола, на която имаше поставени нежни есенни цветя. Помислих си - всичко това може да бъде подредено и направено само от много красива жена. Неусетно влязох и се озовах в малко кокетно кафенце, толкова малко, че ако влязат двама клиенти, за третия ще бъде тясно. Тогава я видях. Излишно е да ти казвам колко бе красива, чаровна и млада, нямаше 30 години. Мило и усмихнато ми предложи кафе, сладкиш, мъфини. Седнах, нямаше никой друг и я поканих на масата. Първото нещо, което ме попита, бе дали можем да си говорим на „ти“. Разказа ми за себе си, как заминала за Италия, работила, сега се върнала и започнала с кафето. Някой тайно бе заковал стрелките на часовника, защото не разбрах кога са минали два, три или повече часа... След време отново отидох в салона, краката ми сами тръгнаха към… И знаеш ли какво ми каза? Попита ме мило и непосредствено: “Чакам те повече от месец да си поговорим“ –  деликатно се замисли Калоян за кратко и продължи сърдечно и непринудено - Иване, може би нещо става с мен. Отидох и споделих със съпругата ми, защото тя е най-добрият ми приятел. А тя ми каза със спокоен тон, да не…

В този момент някой зад бара изтърва празна бутилка, от счупването и шума, който се разнесе, не чух последните думи.

-  Знаеш ли, Калояне - продължих къде на шега, къде на истина, доловил учудения му поглед - колко такива български филми има. Спомняш ли си “Мъже в командировка“, как Нейчо Попов и младата сервитьорка безобидно се припознаха. Или Георги Георгиев-Гец в „Селянинът с колелото“, обичащ родното си селце и копнеещ по младата аптекарка. Всички ние имаме в сърцето си по един счупен велосипед и една млада жена. Ако някой ти каже обратното, да знаеш че или те лъже или е от…

Неусетно заговорихме за митичната битка на титаните и боговете и вечното, никога нестихващо противопоставяне между новото и старото. А всъщност един от основните философски закони за отрицание на отрицанието. Като човек чел и знаещ много, Калоян ми припомни за Зевс, баща му Кронос – бог на времето и майка му Хея, дъщерята на Гея – богинята на земята...

Аз имам посредствени познания за гръцката митология, но вече няколко месеца си мисля, че освен Зевс, другата велика рожба на боговете и титаните е най-красивото им създание Афродита - както е при гърците, или Венера - при римляните, прелестните богини на любовта.

И както се казва „ни в клин, ни в ръкав“, искам да разкажа за миналото лято и за… Париж. Бях ходил и преди години и все така много ми харесва. Каквото и да напиша за този град, съм сигурен, че сте го чели и чували, но позволявам си и аз, ей така, непретенциозно творчески…Вървях по тесните улички на Монмартр, от малките чаровни кафенета усещах бохемската романтика на великите художници, писатели, музиканти, и отнякъде като че ли дочувах песента „Бохеми“ на Азнавур: “Аз бях гладен, ти позираше гола, пиехме вино и се обичахме“. Навсякъде по разхвърляните елегантно-небрежно масички на парижките кафета не забелязах загрижени, унили, изнервени хора, а само такива, които изпитваха наслада и удоволствие, излъчваха спокойствие. Тъжно си спомних за двата вида живот – жизнь и лайф. И за двата свята, единият -  където се пие уиски и бира и другият – боядисана вода, т.е. лимонада и боза. Уморени, към края на деня се озовахме пред операта. Слънцето почти притваряше очи и се криеше между старите сгради, изградени с великолепие, сътворени с красота, оковани с достойнство. Уличен музикант с китара и подвижна уредба свиреше и пееше под акомпанимента на многото туристи, насядали по каменните стъпала. Понякога някой от разнородната и многоцветна публика вземаше микрофона и изпяваше позната или непозната песен, за да се създаде онази непринудена парижка улична атмосфера. Отнякъде наблизо долових от поовехтяла тонколона звук на танго, а малко по-встрани забелязах няколко двойки да танцуват. Спомних си великата мисъл на Енрике Сантос, че тангото е една тъжна мисъл, която човек може да изтанцува. Загледах се и се заслушах. Около шейсетте, пълен мъж от латински произход се любуваше от близостта с изрусена около четиридесетгодишна жена. Млад господин със строг тъмен костюм около 30-те пленяваше с нежност доста зряла жена, облечена в стилен тоалет. Те не танцуваха, а бяха като обвити от магическа елегантност и лекота, влагаха изпепеляващо чувство, в което съжителстваха страст и невинност. Тогава я зърнах, една от най-красивите жени, които съм виждал. Висока, стройна, елегантна, в огнено червена нежна копринена рокля, с чаровно мило лице. Тъмни, буйни чупливи коси се спускаха гальовно на голите й рамене. Беше се облегнала на стената, привела тъжно глава, подвила крак и като че ли заковала високия ток на обувката си в каменния зид. Това бе една очакваща жена, пленена от тъга и нежност. Отнякъде се появи Той. Леко побутвайки стар велосипед, мълчаливо замислен, с мил поглед в очите, преминал 70-те години, с перфектно изгладен сив панталон, тъмни лъснати обувки и млечнобяла риза. Висок, строен, силно побелял - човек, когото времето като че ли не е искало да покори и не му е дало да остарее, а го е дарило с някаква божествена зрялост. Тъжно си помислих колко ли парижки красавици са копнеели и са търсили огнената страст на трогателната му прегръдка. Той внимателно подпря отстрани стария, очукан от годините велосипед, с непринуден жест приглади косата си, мило подаде ръка на младата жена, от чието красиво лице и нежни устни се появи загадъчно стаена, толкова дълго крита плаха усмивка. Като в подреден сценарий, с цялата си прелест, бавно, плавно, хипнотизиращо, по-лирично от всякога, чувах затрогващия с обаяние звук от цигулка и Либертангото на Пиацола. Това бе омагьосващ танц или вълшебен сън, който с изяществото си пленяваше. Или по-скоро дълъг, безкраен роман за споделената и отишла си, щастлива и тъжна, обичаща и мразеща, изпепеляваща и сътворяваща чудото любов. Танцът свърши, красивата млада жена облегна покорно и нежно глава на гърдите, близо до сърцето на някогашният силен мъж. Случаен слънчев лъч проблесна и попречи да видя една паднала сълза. Мило усмихнат, той нежно я прегърна. В този момент исках да бъда като великите Дега, Реноар, Мане, за да нарисувам това вълшебство. Повярвайте ми, заслужава си да се види и усети това сътворение, всъщност по-скоро съкровище, негубещо блясък и очарование, което човек трябва да почувства, окован от красотата на мига. Нима животът не е мил и красив миг, от който се будим сутрин или вечер търсим, за да го прегърнем преди да заспим. Аз още се питам и сигурно ще си задавам все този вечен въпрос когато спомените ми нахлуят в мен: “Това ли е любовта?“. И все така ще търся отговора откъде е дошла тази искра. Дали не е това изпепеляващият неугасващ огън, с който Хронос - богът на времето и Гея - богинята на земята, са ни подарили. Много след мен, по подобие на тези преди нас, простосмъртните ще търсим най-истинските думи за любовта.

Ще ме попитате какво стана, къде отидоха младата жена и възрастният господин, с тяхното толкова дълбоко въздействащо танго. И аз се питам… Може би ги отнесе тълпата. Та нима всички ние не сме малки прашинки от една голяма преходна действителност?

Остана споменът – онзи тъжен сън, от който се будим сутрин.

30.11.2017г.