Ще ви разкажа за...

Днес ще  се опитам да ви разкажа нещо много странно. Но повярвайте ми, навярно ще си струва да го прочетете докрай.

Преди петнайсетина години вървях по малка кокетна уличка в безинтересен следобеден час. Срещу мен на около петдесет и повече метра вървяха познати мъж и жена, по-млади от мен. В малкото градче, като в малката държава, всички се познаваме и всички сме роднини. Аз имам една слабост и склонност – понякога да давам прякори. И този мъж, дори не знам и досега името му, но много преди този случай, бях нарекал Циклопа. На такъв ми приличаше с голямата си кръгла глава, като че ли поставена на едрото му, малко безформено тяло и не трудно откриваем през очилата му, ококорено глуповат поглед. Съпругата му бе едра и здрава, оказала се впоследствие и безкомпромисно силна на всичкото отгоре жена. На прилично разстояние Циклопа, каза ли нещо или се опита да сподели някаква мъдрост с наведена глава, но последва такава кавалкада от крошета, че набързо си припомних за страшния боксов мач, то си беше направо бой, между Мохамед Али и Джордж Форман в Киншаса. Зловещи мисли ме сполетяха и почнах да се питам, какво ли са изпитвали противниците на Майк Тайсън. И на секундата взех решение перспективно бързо да се изнасям на другия тротоар, защото представя ли си човек какво може да му се случи, защото аз много хубаво се боксирам..., но още по-хубаво бягам. И докато се оттеглях от полесражението, погледнах към небето. Имах надежда да бъда чут от онзи 33-годишен младеж, който преди двайсет века го нарекли Господ и да му връча остра протестна нота, ако трябва в грубо нарушение на дипломатическия тон. Защото ако така продължават нещата, много скоро оцелелите от робство и потисничество мъже, колкото и малко да са, ще започнат своя свещен и нов кръстоносен поход за възстановяване на мъжките свободи и най-вече за мъжка еманципация.

В такъв дух на мисли, тръгнах по малка странична уличка с красиви старички къщи, с не големи чаровно неподредени дворчета и отдавна небоядисани оградки. Тогава ги видях – трудно, едва-едва вървящи, доста възрастни мъж и жена. Старицата бе хванала под ръка спътника си, взаимно като че ли се придържаха един за друг и не смеех да си помисля какво би станало, ако се пуснат. Имах чувството, че двамата бяха вървели все така цял, при това доста дълъг, живот. Изглеждаха скромно, бяха прилично облечени, тя в спретнато поовехтяло жакетче и пола със стара кройка. Косата ѝ бе доста побеляла, но в добре оформена къса прическа. Той - с едра висока фигура, с приличен панталон и поизбеляло сиво яке. Приближих към тях и ги позагледах. Казаха си нещо мило, почти безшумно тихо, пролича в нежността на погледите им. Спряха, бабата пусна ръката на мъжа си, който бавно се пресегна към близкия люляков храст, показващ жизнерадостно клонките над оградата. Той откъсна един лилаво проблястващ от пролетното слънце цвят и нежно ѝ го подари. Тя помириса стръкчето и леко притвори очи. Тогава видях едни от най-милите и трогателни погледи в живота си. После възрастната жена отново хвана своя поостарял любим и тръгнаха все така бавно и едва-едва по тротоара, ухаещ на люляк и пролет. Този миг бе едно дихание, навярно вечно бленуван и цял живот споделян, един миг, пленен от дълга обич. За съжаление нямам таланта на Робърд Бърнс, за да създам нещо прекрасно за тази истинска любов.

Когато реших да напиша всичко това, дълго обмислях дали е уместно да продължа със следващите редове и да разкажа една друга история. Но... Те се срещат в Аушвиц. Тя е Хелън, на 25 години, начетена и образована словашка еврейка и за това има специален статут на лагерник, свързан с водене на офисна работа, зачисляване на лагерници, маркиране на униформи. Той е Дейвид - унгарски евреин на 18 години. Там пламва любовта им. Между бараките се срещат, обичат се пламенно от време на време, и откриват своето кратко бягство от ужаса и зловещото чувство за смърт, пропило всичко навсякъде около тях. В тези мигове мечтаят и правят планове за след войната. Обещават си да се чакат и търсят във Варшава. Хелън удържа на обещанието си и отива, но той така и не се появява, защото по стечение на обстоятелставата тръгва с американски войници като преводач в армията, озовава се в Щатите, а тя остава в Европа. В Америка Дейвид дълго време крие, дори от близките си, че е бил в контрационен лагер. Оцелели приятели от лагера помагат да се срещне с някогашната си любима в Ню Йорк, но тя така не и се появява в уточнения ден.  След много време той разказва на синовете си за тежко преживения ад в Аушвиц, споменал и за нея – жената, с която толкова много се обичали. Написва книга, в която разказва за своята любов, наричайки я с псевдонима „Роза“. Окуражен е от децата си, които го подтикват и подпомагат в решението да направи всичко възможно, но да я открие. Дейвид има един въпрос, който го вълнува цял живот: колко пъти тя го е спасявала от газовите камери. Срещат се след повече от седемдесет години. Хелън е в хоспис, на легло, вдовица, няма деца, с крайно отслабено зрение,  почти не чува и трудно говори. Когато влиза в стаята при нея, първоначално дори не го познава. Приближавайки лицето си, тя разбира кой всъщност стои срещу нея. Двамата си говорят и са заедно няколко часа. Когато Дейвид я попитал колко пъти е спасявала живота му, Хелън отваря ръката си. Пет пъти е подправяла документите, за да не бъде изпратен в газовата камера. Преди да си тръгне, Хелън моли Давид да ѝ изпее тяхната любима унгарска песен, както когато са се срещали между бараките. Тя се разплаква. Двамата си признават, че никога не са спирали да се обичат. Това е тяхната последна среща, повече никога не се виждат. Скоро след това Хелън умира на 100-годишна възраст.

Тук, на това място, очите ми се насълзяват. Оправдавам се, че нуждата да се пречистваме е заложена в нас. И ако ние, хората, плачехме повече, светът щеше да бъде по-хубав и по-добър. Ако чувствахме повече, навярно той щеше да бъде още по-прекрасно място.

Но днес не е ден за сълзи. Знаете ли какво стана с моя симпатичен герой – Циклопа? Есента го забелязах в далечината и... изстрелях изумен: “Не може да бъде! Не! Това не е вярно!“. Но изглежда онзи 33-годишен младеж, когото споменах в началото и му връчих протесната нота, или ме бе чул, или бе решил да се пошегува. Циклопа буташе детска количка. Но това не бе всичко, нямат край шегите на Господ. Количката беше двойна и вътре - близначета. Но и това не е всичко – изглежда Господ много насериозно е взел протеста ми. Защото от близки разбрах, че съпругата му отново е бременна.

Е, ще помоля за извинение, позволих си да ви разкажа тези истории с една единствена мъничка цел.

С огромно чувство на обич, както може да бъде огромна само любовта, Ви пожелавам:  Честит свети Валентин на всички! И дано до всекиго има човек, готов да извървите пътя заедно, независимо от всичко!