Беше
далечната 1988г. Старият уморен автобус пухтеше, стенеше и се молеше по-бързо
да стигнем до портала на Центалната ракетно-техническа база, където моя милост,
лейтенант Иванов, служеше. Някъде между тежките стонове на двигателя се
заслушах в радиото, което шофьорът бе пуснал малко по-силничко. Предстоеше
поредният голям партиен форум, който трябваше да търси и най-вече да даде
големи въпроси и отговори. Чувстваше се нещо - колкото и контролирани да бяха
обществените емоции, и макар да бе оскъдна пресата, се долавяха някакви нови
неказвани до тогава неща в „Огьоньок“, както и в думите на руските учени
академик Сахаров, Лихачов, Амосов, писателят и дисидент Солженицин. Не можеха
да останат скрити и Лех Валенса, Адам Михник. Имаше една много смела статия за
това време: “Защо плаче Ленин?“. Беше 7:10 сутринта, чух познат глас на любим
автор, заслушах се. Марко Семов разказваше нещо като есе или по-скоро някакви
подредени свои мисли. И до днес се опитвам да си спомня думите му, но нито една
нямаше за великата партия и още по-великите ни ръводители, братските
интернационални партии и т.н. Единственото нещо, което тогава остана в мен, бе
усещането колко хубаво, колко честно,
открито говореше Марко Семов за онзи, обикновеният човек и българин, за
страната и родината ни. След скандалната “За Япония, като за Япония“, в
началото на 90-те години Марко Семов написа една чудесна книга, и по-хубава,
според мен - “И за Америка, като за Америка“. Спомням си как завършваше: “Объркан тръгнах, още по-объркан се
върнах“. Преди две години срещнах Алекс Алексиев, демоктратично мислещ
човек, емигрант, антикомунист, син на
художника и публициста Райко Алексиев, убит по време на червените
репресии. Заговорихме се за „Ренд Корпорейшън“, където е работил, за троянските
му корени и с умиление си спомняше как ходил и спал по колибите на своите
дядовци. Когато му споменах за Марко Семов, с изключително уважение Алекс
Алексиев каза: „Той бе мъдър човек“.
Аз няма да пиша пътепис, такова
„животно“ в моите литературни безобразия не съм правил. Ще ви разкажа за осемгодишната
си внучка. Миналото лято гостувахме и се събрахме цялото семейство за месец при
сина и дъщеря ми във Франция. Когато тръгвахме към аерогарата, си спомних досадното
и унизително висене с дни за визи по западни посолства и невъзможността да се
пътува преди трийсетина години.
В юнското утро се качихме на
самолета и след два часа бяхме в Брюксел, до обяд с автобус стигнахме в
Люксембург, пренощувахме в един от най-хубавите френски градове Мец, на другия
ден вече се разхождахме в Париж.
Внучката се прехласваше по Дисниленд, впечатляваше се от Версай, Триумфалната
арка, Айфеловата кула, корабчетата по Сена, градината „Тюйлери“, метровлаковете
без „машинисти“... После поостанахме в Мец, разгледахме и Люксембург и все
подпитвах внучката харесва ли ѝ. Тя отговаряше с „да“ на всеки подобен въпрос,
но оставаше нещо неказано и в уклончивия ѝ отговор, и в разсеяния дяволит
поглед. Прибрахме се със стария, 20-годишен форд. Прекосихме Европа през
Германия, Австрия, Унгария, Сърбия. След ден стигнахме в Ловеч и се отбихме при
тъста ми – Пазача на спомени (както го бях нарекъл в една предишна моя книга),
в непретенциозната виличка, където живее, на километър от града. И там внучката
ми, въодушевена и с възклицания прегръщаше малкото котенце Аника, кученцето
Господин Нилсон, кръстени на героите от „Пипи дългото чорапче“, целуваше
излюпените преди дни пиленца, ходеше на воля сред ябълковите и сливовите
дръвчета и на висок глас казваше на баба си: “Колко е хубаво тук, бабо, на
какво хубаво мирише, искам тук да живея, в тази моя Вила Вилекула“...
Преди известно време един
прекрасен публицист по повод изказване на Тръмп на голям международен форум сподели,
че американският президент е обявил края на глобализацията. И тогава, и сега
мисля, че глобализацията не зависи от една личност, от една държава и че
глобализацията е едно от най-хубавите неща, които са се случили на
човечеството, за което са бленували и мечтали такива светли личности като Еразъм
Ротердамски, Толстой… Нима можеш да спреш Интернет, първата човешка
необходимост - общуването, желанието на човек да търси и открива по-добро
съществуване и смисъл в живота си. В прекрасната си книга„Лексус и маслиновото дърво“ един от
моите любими автори Томас Фрийман,
казва: “Глобализацията е една огромна, прекрасна магистрала, но за съжаление по
нея, и понякога, се движат и хора с недобри и нечисти намерения.“
Преди две години пак гостувах на
децата си във Франция. Тур-ът – Обиколката на Франция минаваше на километър от
жилището на сина ми, а за „болен на тема колоездене“ човек като мен, бе
немислимо да не съм там - последната обиколка на Контадор, победата на Фрум,
Саган, Валверде. Докато чакахме колоната, всичко бе спектакъл. Гледах как други
зрители от публиката развяват знамена на различни държави. Сетих се и изразих
съжаление, че не съм взел българския флаг, който един приятел бе донесъл вкъщи
и забравил на 3 март.
-
Как може да
забравиш знамето? – ядоса ми се синът ми – Представи си да го развеем! Да
видят, че има и българи тук!
Никога не съм обръщал внимание на
такива неща - български знамена, национални символи, винаги съм презирал и съм
се дразнил на ненужното демонстриране и обкичване, веене безцелно и безидейно
на флагове и демонстриране на фалшива обич от когото и да е. Затова ми
прозвучаха малко неестествено думите на сина ми, считайки, че и той мисли като
мен. Няколко месеца след това ми разказа и за честването на деня на Европа на
централния площад в Люксембург. През целия ден на тържествата представители на всички
страни-членки на Европейския съюз излизат на сцената и представят по някакъв
начин държавите си. Времето - мрачно и дъждовно, някъде след обяд идва ред и българите.
Нашите хора стоят малко встрани, скромничко, дори не се качват на сцената. В
този момент дъждът спира, грейва слънцето и засвирва онова, истинското
българско хоро, от най-българските.
-
Целият
площад се оглася – разказваше ми въодушевено синът - Всички: българи, англичани, германци,
французи, африканци, латиноси, араби се хванали и играят българското хоро.
Велико нещо! И знаеш ли какво е Европа? – попита ме сина.
-
Не знам –
отвърнах и си помислих, че уж всичко ми е ясно в този живот.
-
Ето това е
Европа и светът – едно голямо българско хоро, на което са се хванали всички...
Преди
месец съвсем случайно срещнах външния министър на Република Турция, г-н
Чавушоглу, и му подарих своя книга. След няколко дни му написах писмо, което
чрез посолството му изпратих. Ще си позволя да споделя началото: “Господин
Чавушоглу, човек гради цивилизация. Животните градят своите домове , по един и
същ начин от незапомнени времена, както са ги градили от времето на фараоните.
Затова казваме, че животните градят в пространството, а хората градят във
Времето. Животът, историята, политиката се движат и променят. Умните хора
долавят тези движения и узряват за велики неща. Тези умни хора са държавници,
защото мислят за поколения напред, а не като политиците, които мислят за
следващите избори....“
Мнозина
ме поздравиха чистосърдечно, искрено. Но имаше, макар и единици, които ме
упрекнаха, защото все още са в сферата националистическият радикализъм и
историческият нихилизъм. А аз просто вярвам в родолюбието и не приемам
насадения като чуждица в българският език и в начина на мислене „патриотизъм“.
Днес,
на този ден, аз повече от всякога се питам: Какво е Родината? Какво е
Историята? Какво всъщност е 3 март?
Какво е Родината?
Родината,
за онези два и повече милиона български деца, каквито са и моите син и дъщеря,
е затворена страница на една много тъжна книга, наречена България. Усещам го,
мисля че всички, макар и трудно, трябва да разберем децата си, защото те са
по-умни, по-знаещи, по-можещи от нас - родителите им. Но Родината е и друго. Тя е
онова място, бленувано и мечтано, една градина с прекрасна зелена трева и много
ябълкови дървета, в която внучката ми иска да живее. Защото Родината ни не е
географската карта и място, територия, държава или историческо понятие,
очертано в някакви граници, тя е онова малко невидимо късче което носим, пазим,
бленуваме в сърцата и душата ни.
Какво е Историята?
Историята
и животът не са нищо друго, освен натрупан грях. Историята и политиката – това
е преди всичко мисловен процес, в който има място само за умни хора, останалото
е манипулация.
Какво всъщност е 3 март?
Трети
март – това е нашата морална необходимост.
Трети
март – това е нашата морална отговорност.
Трети
март – това е нашата морална вяра.
Трети
март – това е нашата морална истина.
Мисля си за думите на внучката, за думите на сина ми, и че,
както често обичам да казвам, децата са най-добрите учители. И все повече
разбирам думите на Марко Семов - всеки път, когато се връщам, минавайки през
Калотина или през гише „Пристигащи“ на аерогара София: “Объркан тръгнах,
по-объркан се връщам“.
Накрая искам да кажа на всички мои приятели, нека Трети март не
бъде нищо друго, освен наш съкровен морален дълг!
Мила Родино, ти си…
Няма коментари:
Публикуване на коментар