Обмислям този текст от няколко дни. Всичко се случи ден преди да бъде обявено извънредното положение. Дължа го на един специален приятел, с когото в онзи хубав четвъртък намерихме време и се видяхме на чаша кафе. Трябва да призная, че този човек има изключително бурен и изпъстрен с какви ли не крайности живот. Докато говорехме за много неща, се загледахме в преминаваща наблизо луксозна кола, а той, дискретно кимвайки, ми каза:
- Знаеш ли, имал съм много такива, но никога в живота си не бих си купил повече подобна кола...
Защо? Навярно и вие бихте попитали. Но ще ви разкажа накрая.
Стана дума как там, в Християнската църква, в която ходи, ако някой се разболее и има нужда от съпричастност и подкрепа, всеки, който има възможност, отива за утеха, за молитва - разстоянието, парите, заетостта нямат значение...
Привечер стояхме със съпругата ми на пейката в любимата градинка на „Солунска“. Наближаваше 17 часа, разказвах ѝ за срещата ми с моя приятел. Говорих за съпричастността, на която са способни всички, но проявяват само някои хора, а тя тъжно ми каза:
- На Таня сестра ѝ вчера е имала химиотерапия, утре се прибира към провинцията. Днес ми писа. Мислех да отида. Около един час е до болница „Надежда“. Можеше да отидем тази вечер, сподели ми, че много иска да се видим...
- Добре, да вървим, защо не ми каза по-рано – набързо се съгласих.
С тази жена за пръв път се видяхме през октомври, когато Таня, с която братът на съпругата ми живееше повече от двайсет и пет години, бе починала. Изненадващо, след усложнение от грип, два месеца преди да навърши 50. Йони – сестра й живее в друг малък провинциален град и се познавахме задочно. След погребението съпругата ми натъжено ѝ сподели:
- Някога хората са се запознавали с роднините си по сватби, кръщенета, годинки, сборове... А виж, ние сега се запознаваме на погребения...
Йони излезе. Беше понапълняла от химиотерапията, тюрбанът криеше последиците от опадалата коса. Беше свежа, бодра. Разговорихме се, споделяхме, опитвахме се да дадем кураж, надежда, а там, между думите, оставаше онова мъчително усещане за преходност и за онази магьосница, която ще ни пренесе във вечността. Обещахме си след двайсет дни, на следващата химиотерапия, отново да се видим.
Бях в отвратително настроение, всичко, към което погледнех, ми се струваше грозно и мрачно. Хората на спирката, особено мъжете, наподобяваха клетниците на Юго. Жените, скромно, но прилично и чисто облечени, бяха тихи и по своемо симпатични, въпреки тъжните им очи и погледи. Да, мъжете бяха мръсни, със захабени дрехи, пушеха битнишки цигари, имаха пиянски вид и излъчване на хора, пропиляли безотговорно последните си пари в многото игрални домове наоколо. В погледите им имаше нещо едва доловимо, но те мразеха - себе си, останалите, живота си... В автобуса не видях нито един мъж, облечен прилично, чисто. Смутих се от мислите си. На една от спирките се качи някакъв с колело, с мазна, невиждала измиване от доста време коса, анцунг със скрит под слоеве мръсотия надпис. Хвърли раницата си на близката седалка и се отправи срещу вратата на на автобуса, за да подпре счупеното си колело. Продължително и нагло изгледа правостоящата там скромна жена, която смутено се измести встрани. Погледите - моят и на този хем клетник, хем негодник, се срещнаха. Бях в толкова гадно и отвратително настроение, че почти станах и навярно щях да направя поредната си глупост. Да изхвърля на следващата спирка негодника щеше да е най-малкото, по-скоро щях да имам неприятности от друг характер, защото нямаше да мине само с изхвърлянето.
- Този човек си търси някой да го пребие – споделих със съпругата.
- И на мен ми направи такова впечатление – отвърна ми тя.
Отбихме се до „Фантастико“, трябваше да си купим хляб, ябълки, кисело мляко, ежедневни неща. Искаше ни се по-бързо да се приберем. Огледахме касите, на една имаше само двама човека. Но за съжаление цялата лента бе претрупана с покупки. Касиерката бързо и чевръсто маркираше и поставяше прилежно покупките в торбичките. „ Тук, в България, касиерките ли пълнят торбичките с покупките?“ – бе ме попитала при последното си идване с огромно недоумение дъщеря ми.
Макар и крайно нетактично, се загледах в покупките. Не си мислете, че бяха от тези стоки, с които хората се запасяваха – повечто си бяха глезлива история, най-накрая забелязах двете порции суши. Касиерката каза сумата – 189 лева. Едва тогава младежът тежко и авторитетно бръкна в джоба и извади приличен свитък педесетачки. Малко преди да подаде парите, се сети за цигари – за него и спътницата му. Момичето от касата започна да обикаля по съседните гишета и да търси марката цигари. В този момент имах възможност и се загледах в младежа и приятелката му. Момичето беше с впити дънки, подути устни, под черното яке си личеше имплантиран бюст – общо взето, нашенска история. Младежът, около или малко под трийсетте, с модерни изпокъсани и на кръпки дънки – все едно ги е гръмнал някой с бренеке, с очила със слаб диоптър, повече да показват интелигентен вид. Отпуснат, с прилично коремче. Често съм споделял, че мъж след 40 години, ако няма корем, значи има глисти. Но този беше младо момче, а имаше вид на мекица. В първия момент си помислих, че е компютърен специалист. Но се разубедих. Компютърните специалисти имат „препечен“ вид, те ядат каквото им падне и каквото е останало, гледат завеяно и нехайно и живеят в свой виртуален свят. Този младеж бе друг. Пролича, че не е изстрадал нито стотинка от 200-левовата си сметка. Може би ще си сложа грях. Но по-скоро ми изглежда на онези синове и дъщери на, да кажем едрите земеделски производители, които често протестират за субсидии, срещу лошата и неоправена държава, която повече мразят, отколкото уважават. В същото време са позаграбили земите на много клетници или плащат нищожни ренти за земята на нищо неразбиращи от голямо земеделие дребни собственици, доволни понякога и на бутилка олио или 10-15 лева от декар. Доволни, защото някъде няма и толкова.
Наскоро ми попадна един текст: „Bcичĸи дeйcтвия нa бългapитe пoĸaзвaт, чe тe нe жeлaят и нe мoгaт, т.e. нямaт нeoбxoдимитe yмeния зa дa yĸpeпят и paзвивaт cвoятa дъpжaвa, тpябвa ли тoгaвa дa ги cъжaлявaмe и дa им пoмaгaмe, ĸoгaтo тe caми ce пoĸaзвaт нeзaинтepecoвaни и нecпocoбни. Koe дpyгo плeмe e изocтaвилo poдитeлитe cи нa пpoизвoлa нa цигaнcĸитe бaнди, дoĸaтo тъpcи нaчини дa пeчeли пapи в чyжбинa. Koe дpyгo плeмe пoзвoлявa дa бъдe мaчĸaнo пoeдиничнo oт yпpaвници, бизнecмeни и oтĸpoвeни пpecтъпници? Koe дpyгo плeмe ce изяждa взaимнo, вoдeнo oт зaвиcт, aлчнocт и чиcтa глyпocт? Aз нe знaм дpyгo тaĸoвa плeмe.“ Горчи! Но ще бъдем ли честни да признаем, че това е истина. Контекстът беше малко по-различен, но нека да погледнем думите. Няма да кажа кой ги е изрекъл, за да не предизвикам ярост. Пишете ми във Фейсбук, ще се постарая и ще ви отговоря...
От четвъртък до момента, в който пиша този текст, минаха часове. Бурни, динамични, тревожни. Повече от всякога ние - като народ, като хора, като част от света, имаме нужда от надежда, от съпричастност и всичко, което се събира в тези думи.
Отново се връщам там в онази вечер, денят си отиваше, а аз не исках да си тръгва по този начин. Така, както не искам да приключа по този неясен начин текста.
Ще ви разкажа за Садио Мане, сенегалски футболист на Ливърпул, когото медиите уловили в момент, когато прибирал счупения си мобилен телефон. Ето какво е казал на недоумяващите и свикнали да виждат по друг начин звездите от спорта журналисти: "Защо са ми луксозни автомобили, диамантени часовници или самолети? Какво ще сторят тези вещи за мен и света? Бях гладен и трябваше да работя... Оцелях в тежки времена... Играх футбол бос... Нямах образование... С това, което печеля благодарение на футбола, мога да помогна на народа си. Построих училища и стадион... Oсигурявам дрехи, обувки и храна... В родното ми място в Сенегал давам допълнителна заплата от 70 евро на месец на всички, които работят за семействата си. Не е нужно да позирам с луксозни автомобили, луксозни домове, пътувания и самолети. Предпочитам моите хора да получат част от това, което животът ми е дал." Преди време споделих с един изключително близък човек този случай, а той ми отговори, че много пъти в град Мец, докато е живял и учил там, а Садио Мане е играел в едноименния отбор, го е виждал не само да ходи, а и да чисти джамията. Не веднъж приятели на футболиста го канили да излезе с тях, а той им отказвал, защото можело да е звезда, но има да върши неща по почистването на храма.
А моят приятел, с когото същата сутрин пихме кафе, също е бил човек с всичко, съпътстващо един голям бизнесмен - луксозни автомобили, магазини, офиси, охрана. Но нещо става... Открива Бог, живее скромно, занимава се с приличен - къде неуспешен, къде успешен дребен бизнес. Припомням си думите му от сутринта: „Аз никога повече няма да си купя такъв лъскав и скъп луксозен автомобил. Бих дал парите си за много по-стойностни неща“. И наистина - всяка неделя, повече от пет години, заедно със съпругата си и детето си, ходи в един дом за изоставени деца на около 80 километра от София.
- Знаеш ли колко е трудно на дете, което е имало семейство и го изоставят. Не можеш да си представиш колко любов се крие в една детска прегръдка! Преди време децата бяха по-слаби, носим храна в неделя, и по този начин им остават повече продукти през седмицата. Директорката и хората от дома се грижат, но... Ходих и се карах със социалните, защото, когато някое дете навърши 18 години, го изгонват от дома, а му остават няколко месеца да завърши средно образование. Друг път разделят братчета и сестричета - едното в един дом, другото в друг.
Навярно моят добър приятел е изпадал в същата ситуация, в която изпаднах в автобуса, иска ти се да пребиеш негодника, но...
Накрая сигурно ще ме наречете по всякакъв начин. Навярно можете да ме припознаете и като социалист. Аз няма да ви се разсърдя. Макар че моят начин на мислене не е близък до социалистическия. Защото е нелепо, поне за мен е така, да сравняваш и приравняваш социалното и социалистическото. Но и нещо друго. Ако толкова лесно лепяхме етикет „социалист“, то Бог навярно щеше да бъде най-големия социалист, което си е направо парадоксално. И нелепо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар