За нобелиста Петер Хандке и смисъла на творчеството, Dir.bg

Писателят Иван Иванов за нобелиста Петер Хандке и смисъла на творчеството

Еми Мариянска

7-9 minutes

---

В седмицата на Нобеловите тържества отново се разгоряха много страсти. Член на Шведската академия обяви, че няма да присъства на церемонията заради тазгодишния носител на Нобелова награда за литература - Петер Хандке. Той пък от своя страна обърна гръб на журналистите, защото го питали какви са политическите му възгледи, а не обръщали внимание на писателските му постижения. Защо така?! - се питат обикновените хора. Та нима един нобелист не трябва да има и нравствените качества на човек, по когото другите да се равняват? Само талантът ли определя качеството на личността?
Българският писател Иван Иванов реагира спонтанно на публикацията ни за Нобеловите тържества с един размисъл по този прелюбопитен въпрос - има ли граница между човека и твореца, за кого са наградите? Ето какво каза пред Impressio той:
"На 10 декември в Осло, Норвегия ще бъде връчена тазгодишната Нобелова награда за мир. Също на 10 декември, в Стокхолм, Швеция, ще бъдат връчени Нобеловите награди за литература, физика, химия, медицина и физиология, и икономика.
Нобеловите награди са учредени след смъртта на известния инженер, изследовател и предприемач Алфред Нобел, който в завещанието си обявява, с имуществото му да се учреди фонд, който да присъжда пет международни награди всяка година "на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за човешкото добруване".
"В съответствие със завещанието, Нобеловите награди се присъждат за забележителни успехи и научни открития, както и за значими литературни произведения, които отразяват човешките идеали за сплотяване на народите и опазване на мира. Нобеловата награда за литература за 2019 г. се присъжда на австрийския писател Петер Хандке за въздействащото му творчество, което с езикова изобретателност изследва периферията и спецификата на човешкия опит." - Ето това, казва Иванов, може да бъде прочетено, чуто или видяно във всички световни новини. Но наред с тях, има и други: "На 10 декември в Стокхолм, Швеция сдружение "Майки от Сребърница" организира протест срещу присъждане на Нобеловата награда по литература за 2019 г. от Шведската Академия на науките на австрийския писател Петер Хандке, известен с позицията си, оневинявайки босненски сърби, които избиват 8 000 мюсюлмани, мъже и момчета на възраст от 13 до 77 години при масовите кланета в град Сребреница, Босна и Херцеговина."

Денят, в който обявиха, че Петер Хандке е Нобеловият лауреат за литература за 2019-а / Източник: АР/БТА

Съпоставям двете новини и си мисля: Преди век и половина известен професор в Женева смята, че светът се състои от няколко избраника, които направляват човешката история, останалото човечество е тор. Тези няколко избрани, през определен период от време, направлявайки низшите същества, ги водят и включват в чудовищна битка на живот и смърт. Този професор, мисля, приключва живота си в психиатрична клиника. Името му е Ницше.

Иван Иванов / Снимка: Личен архив

 
Чудно как, но бях поканен на дискусия върху драматургията на Петер Хандке в представителна столична галерия. Признавам си чистосърдечно - за Хандке бях чувал, но нищо не знаех. Още с влизането в галерията, като героя във филма "Двойникът", започнах да чета лозунгите и първият ми се видя много хубав: "Глобално и дългосрочно ситуацията е позитивна". Текстът завършваше със снимка на хубава женска ръка, която с ярко лакиран показалец докосва мъжки полов орган. Гавра-реплика на Микеланжело и стенописа му "Сътворението на Адам" от Сикстинската капела, където образът на двете докосващи се ръце на Бог и Адам се е превърнал в Икона на човечеството. Дискусията представляваше разговор на няколко творчески обременени драматурзи с новаторски амбиции за модернизъм. Спомената от немай къде бе позицията на Хандке по отношение жертвите в Сребреница. Показани бяха на монитор и няколко откъса от пиеси на новатора Хандке, в които актьорите викаха, все едно баща им ще ражда и се караха с публиката. Надълго и нашироко ни бе разяснено, че това било велик подход в драматургията - "обругаване на публиката", включващ обиди?!? Водещите на дискусията се прехласваха по уникалния Хандке, а съвременен режисьор многозначително заяви нещо от рода, че театърът трябвало да се освободи от социалните си функции. При тези думи избухнах вътрешно, защото нищо не разбрах от великата драматургия и всичко казано. Без да дочакам края, си тръгнах в отвратително състояние, чувствайки, че някой жестоко е ограбил два часа от живота ми. И не само тях!...
Колко тъжно изглеждат думите на Николай Хайтов, които днес звучат като присъда:
"Театърът свърши. Драмата също, заедно с нея и драматургията. Те ще се върнат, когато се възстанови традиционна човещина, с традиционните й задръжки и на първо място съвестта като предпоставка за каквито и да било угризения и бурни вътрешни движения."
Тогава, вървейки по улицата, си мислех за нобелиста Хандке, за режисьора и драматурзите, за цинизма от снимката, интерпретираща гения Микеланжело, и цялата тази бутафория, на която бях свидетел, както и за материалния свят, който се крепи на равновесието и справедливостта, и моралния свят , който се гради на етиката и почитане към Бог, истината и любовта в човека. В съзнанието ми непрекъснато бяха жертвите от Сребреница, защото, независимо от всичко, дори ти да си нобелистът Хандке, няма политика, бизнес, религия и литература, която да стои по-високо от човека. Ние, на Балканите, се раждаме, живеем, страдаме и умираме като горди хора и това ни отличава може би. Живеем силно - ние не живеем, а горим. Страдаме и се изпепеляваме в мъката и страданието си. Ние, балканците, мечтаем да умираме като герои. И никой няма право да обвинява и оневинява, а имаме нужда да почитаме смъртта на осемте хиляди жертви в Босна.
"Едно убийство прави човек престъпник, милион убийства - герой. Разликата е в мащабите", казва големият Чарли Чаплин.
Винаги съм смятал, че историята е нещо, което се движи и само някой с примитивно мислене проспива движението й, защото няма вечни вражди. Но какво би станало, ако някой оправдае стореното в Батак, или което и да е било насилие по нашите окървавени балкански земи му присъдят, хайде, нека да не е Нобелова, а каквато и да е литературна награда за принос към мира на човечеството?! Необходимо ли е да бъркаш в жестоки рани и да обругаваш страдание, което нито познаваш, нито си изпитал?
Крачех по мокрите тротоари, чувствайки есенния хлад, угнетен и смачкан от тези тежки мисли. Не знам как и защо си припомних за комиксовите и рисувани герои, които ни се насаждат, за филмовите продукции, в които същите тези изумителни герои безапелационно с напомпени мускули със замах спасяват човечеството. Наскоро прочетох как Копола и Скорсезе се обявяват за прочистване на филмовата индустрия от този вид свръхгерои. Не ви ли се струва, че този вид супер велики напомпани и нарисувани красиво, направо изваяни комиксови свръх хора, ни ги насаждат и в политиката, и в бизнеса, и в литературата, и в обществото като цяло. И най-безумното е, че ни ги налагат като нови богове.
Питам се дали всичко е случайно. Позволявам си да завърша с думите на един сляп човек с уникална съдба и божествен глас, към малката му дъщеричка:
"Няма такова нещо като "случайност", тя е измислица на жестоки, алчни и зли хора, които превръщат Истината в жертва на законите на разума" - Андреа Бочели, завършва размисъла си писателят Иван Иванов.

За нобелиста Петер Хандке и смисъла на творчеството, Дир.бг

"Животът е натрупан грях", интервю

Животът е натрупан грях, интервю за ImpressioЖивотът е натрупан грях
Едно интервю, което направи уважаваната Еми Мариянска за Impressio на Dir.bg по повод книгата ми "Наричайте ме Мечтател"

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Еми Мариянска

18-23 minutes

---

"Скъпи приятели! Наближава 28 ноември, когато, в Литературен клуб "Перото" от 18,30 ч. е представянето на новата ми книга "Наричайте ме Мечтател". Знам, че всеки е със своите грижи и ангажименти, но ще се радвам да се видим там. Книгата съдържа седем повести. Всяка от тях по свой начин поставя в центъра на вниманието съвременния човек, който без да претендира за някаква изключителност, някаква помпозна извисеност, се опитва да съхрани достойнството и спомените си, да остане "нормален", понякога напук на "лудия" живот. На изпитание са както устойчивостта на ценностите, така и малко отживяващата своето време скромност". Това написа писателят Иван Иванов на страницата си във фейсбук, и направи кратко описание на повестите вътре в книгата. За повестта, на която е кръстена книгата - "Наричайте ме мечтател", писателят казва следното:
"Повестта е дълго пътуване по безкрайната човешка магистрала, която се пресича със спомените, болките, мислите, мечтите ни, създавайки житейските кръстовища. В разговорите на героите всяка посока от тези кръстовища е пропита с въпроси, поставени им от съдбата и времето, в което живеят. Те търсят трудните отговори за ценностите и вярата, за добротата и надеждата, за границата, поставена в нас самите - да обичаме и да отричаме. За това, че някой безмилостно реже корените, впити в земята ни... и най-вече в сърцата ни, за истинската свобода и страха, за смелостта да мечтаеш".
Иван Иванов е роден на 19 януари 1964 г. в Ловеч. Повече от десет години животът му е свързан с електронните медии - от самото им зараждане и през всички проблеми и радости на прохождащия частен радиобизнес, свързан с изграждането на първата извънстолична радиоверига "Лиани".
Всичко изглежда добре, докато в един момент рухва из основи - заради лош кредит семейството изгубва всичко, съграждано с години. Бащата-стожер е напът да изгуби себеуважението си - чувства вина пред децата си, които са изправени пред един избор - да напуснат родината. Днес семейството живее между България и Франция, преглътнало болките и страданията на миналото.  

Със съпругата си Анелия Иванова
/ Снимка: Личен архив на семейството

Самият Иван Иванов се развива в ново поприще - писателството. Автор е на пиеси, разкази и романи: "Какъв хубав сън", "Старата къща", "Старият мръсник си го връща". "Омагьосаният кръг" и последната му книга - сборникът с разкази "Наричайте ме Мечтател" на издателство "Изток-Запад", чието официално представяне в клуб "Перото" НДК предстои наскоро. Изпреварваме тази среща в един откровен разтговор със самия Иван Иванов:
- Г-н Иванов, какъв човек е мечтателят, и не го ли възприемат като наивник в съвременния ни свят?- Какво са мечтите - наивна поема от блянове и илюзии на въобрaжаемата предстaва, че този свят е създаден, за да бъде победен. Водени от стремежите си за изява и слава, някога все пак трябва да приемем поражението и разочарованието си от грубото училище, наречено живот и да си признаем: "Аз се провалих, защото жертвах всичко в името на мечтите си". Но това е красиво и нежно, тъжно и искрено, болезнено признание. Когато си мисля за победите и загубите си, неминуемо стигам до извода, че не е важно колко победи си постигнал, а колко загуби можеш да понесеш. Човек не би трябвало да има илюзии пред съдбата, само силните и смелите имат огромната привилегия да бъдат мечтатели и да покоряват мечти, независимо колко дръзки са те.

"Наричайте ме Мечтател"

Книгата „НАРИЧАЙТЕ МЕ МЕЧТАТЕЛ“ съдържа седем повести. Всяка от тях по свой начин поставя в центъра на вниманието съвременния човек, който без да претендира за някаква изключителност, някаква помпозна извисеност, се опитва да съхрани достойнството и спомените си, да остане „нормален“, понякога напук на „лудия“ живот. На изпитание са както устойчивостта на ценностите, така и малко отживяващата своето време скромност.

“НАРИЧАЙТЕ МЕ МЕЧТАТЕЛ!”
Повестта е дълго пътуване по безкрайната човешка магистрала, която се пресича със спомените, болките, мислите, мечтите ни, създавайки житейските кръстовища. В разговорите на героите всяка посока от тези кръстовища е пропита с въпроси, поставени им от съдбата и времето, в което живеят. Те търсят трудните отговори за ценностите и вярата, за добротата и надеждата, за границата, поставена в нас самите – да обичаме и да отричаме. За това, че някой безмилостно реже корените, впити в земята ни… и най-вече в сърцата ни, за истинската свобода и страха, за смелостта да мечтаеш. През цялото време Белокосият човек крие името си, може би искайки да избяга.

„ДВАТА КРАЯ НА ЕДНА ПИЕСА“
„Двата края на една пиеса“ е повест за избора, който човек може да направи – как да постъпи в една ситуация. И как този избор е предсказуем, когато са се натрупали различни житейски събития. Да бъдеш спонтанен или да бъдеш разумен. Да бъдеш юмрук за онзи, който те е смазал или да бъдеш ласка за детето му. Едно пътуване до град, в който героят не е искал да се върне през последните 30 години и два билета за тенис-турнир връщат спомени, отварят незараснали рани и изправят човека пред този толкова често задаван въпрос: как ще завърши всичко това? Повестта е наистина с два края – по своему искрени, по своему тъжни, по своему честни. Остава чувството на едно провинциално дете през 70-те, с опряно в мрежата на тенис корта носле – че животът е една игра, а как ще отиграе всеки удар зависи от него – колко е пораснало и колко от мъдростта е успяло да натрупа в себе си.

„ТЪЖЕН КЛОУН“
Чувството, че живеем в цирк, е обхванало толкова силно героят на повестта „Тъжен клоун“, че за него е твърде осезаемо преследването от трите орисници на съдбата – здравната, административната и социалната система. Разговорите, които те водят в момент, в който той е на косъм от смъртта поради преминаване през релсите на идващ трамвай, показват как за бюрократичната машина той е някаква анонимна единица, която пречи на системата да завърши без бюджетен дефицит. Кой се интересува от един обикновен, стандартен в своите делници и мисли човек, за когото обаче почтеността и семейството са основни ценности? Трябва ли да бъдеш „извън стандарта“, за да означаваш нещо за майката-родина, която познаваш и обичаш, а за нея си бреме? Дори събличането на секънд-хенд костюм на клоун не спасява от горчивината. Но… Една бисквитка в лилава опаковка, подарена на улицата от едно мило момиче, е в състояние да върне увереността, че за някого значиш нещо, че на някого си нужен, че някой те обича.

„КЪЛВАЧЪТ“
Наглед налудничавата всеотдайност, с която един самотен кълвач удря с клюна си по ръждясалия пилон, на който всяка сутрин в едно военно поделение се издига националният флаг, е в основата на сюжета на повестта „Кълвачът“. Мила среща на чаша кафе на бивши колеги, запазили взаимното уважение и един, само техен си хумор, през която преминават въпроси както от съвсем всекидневен характер, така и общочовешки, разкрива непогубената от всякакви перипетии потребност на хората да търсят отговори. Кълвачът ли е луд да търси червеи в металната тръба или тези, които се дразнят от острия звук, са слепи за ръждясалата система от ценности, методично запечатвана в съзнанието и поведението на редица поколения? А дали наистина червеите не са плъзнали и по пилона, на който се развява – парцалива и избеляла една погубена гордост? Дали не е тази птица-доктор на гората първият глас, че нещо трябва да се направи? Кой и кога ще чуе посланието на упорития кълвач, който сякаш иска вместо нас да почисти ръждата от пиедестала на националния ни флаг?

„ИЗВИНЕТЕ, ВЪЛНУВАМ СЕ!“
Един семеен сюжет, в който мъжът е безпомощен и неориентиран в административните процедури, а жената – напориста и на моменти рязка – това е, казано накратко случващото се в повестта „Извинете, вълнувам се!“. Комичните случки около подмяната на шофьорските книжки на двама новоизлюпени софиянци, чакането от тъмни зори на опашки, препускането от гише на гише, се въртят около един въпрос – след като човек не може да се познае на снимката в документа си за самоличност, дали всъщност сам си е загубил чертите на лицето и своята индивидуалност или бюрократичната машина го е вкарала в една обезличаваща преса, която размахва пръст от висотата на дадената й власт и казва, че каквото и да правиш, все нещо ще си сгрешил пред нея. Героят, белязан от постоянно вменяваното му чувство за вина – от тази за неспазени срокове, до тази за откровените му мисли за живота, с присъщата си чистосърдечност казва: „Извинете, вълнувам се!“.

„ОРКЕСТЪР Ф.20“
Част от терапията на четирима мъже, принудени от различни обстоятелства да лекуват психиката си, е музиката, или поне онова от нея, което могат да съберат като умения с подръчните инструменти на улични музиканти. Дали това изкуство може да изтръгне от душите им деформиралата ги горчилка и дали вложеното старание, сърце и положителни мисли могат да достигнат до разноцветните минувачи? Ще ги забележат ли, ще ги чуят ли, ще ги изтърпят ли? Като познати мелодии се промъкват житейските несрети на всеки един от тях и щяха да бъдат банални, ако са се случили абстрактно - на някого някъде. От какво може човек да загуби нормалния си разсъдък и кой решава дали някой е нормален или не? Както казва един от героите в повестта: „Ние като че ли сме се загубили в днешното объркано време. На някои им липсват усмивки да се надсмеят на живота, други нямат сърца - да почувстват, трети - не могат да открият мислите си, четвърти са продали мечтите си, но най-много са тези, изгубили душите си – без вяра, без Бог, без ценности… все повече съм убеден, че има два вида хора. Едните освидетелствани, на лечение и безобидни. Другите - и те луди, но неосвидетелствани, не вземат хапчета, много опасни и се разхождат на свобода“. По алеите на своите делници всеки понякога хваща по един музикален инструмент в „Оркестър Ф.20“ и свири мелодията на своето страдание. Или на своята лудост.

„ОТ ЛЮБОВ КЪМ БЪ.“
„От любов към Бъ.“ е една твърде лична повест. За най-важното, което си казвал на децата си и за това как животът те поставя в ситуация, в която да се отречеш от житейската си философия и да я промениш на 100%. Дали обичта е на първо място взаимност и ако да, защо толкова често се чувстваме така, сякаш обичта ни към родината е несподелена? За самотата на скайп-родителите; за децата, които тръгват и обещават да не се върнат; за това, че нямаме думи, с които да ги задържим. Дали е достатъчно да вдигнем от калта окъсаната мърлява найлонова торбичка с надпис „От любов към България“ и да съберем в нея объркания си живот? Дали е достатъчно?...