"Животът е натрупан грях", интервю

Животът е натрупан грях, интервю за ImpressioЖивотът е натрупан грях
Едно интервю, което направи уважаваната Еми Мариянска за Impressio на Dir.bg по повод книгата ми "Наричайте ме Мечтател"

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Еми Мариянска

18-23 minutes

---

"Скъпи приятели! Наближава 28 ноември, когато, в Литературен клуб "Перото" от 18,30 ч. е представянето на новата ми книга "Наричайте ме Мечтател". Знам, че всеки е със своите грижи и ангажименти, но ще се радвам да се видим там. Книгата съдържа седем повести. Всяка от тях по свой начин поставя в центъра на вниманието съвременния човек, който без да претендира за някаква изключителност, някаква помпозна извисеност, се опитва да съхрани достойнството и спомените си, да остане "нормален", понякога напук на "лудия" живот. На изпитание са както устойчивостта на ценностите, така и малко отживяващата своето време скромност". Това написа писателят Иван Иванов на страницата си във фейсбук, и направи кратко описание на повестите вътре в книгата. За повестта, на която е кръстена книгата - "Наричайте ме мечтател", писателят казва следното:
"Повестта е дълго пътуване по безкрайната човешка магистрала, която се пресича със спомените, болките, мислите, мечтите ни, създавайки житейските кръстовища. В разговорите на героите всяка посока от тези кръстовища е пропита с въпроси, поставени им от съдбата и времето, в което живеят. Те търсят трудните отговори за ценностите и вярата, за добротата и надеждата, за границата, поставена в нас самите - да обичаме и да отричаме. За това, че някой безмилостно реже корените, впити в земята ни... и най-вече в сърцата ни, за истинската свобода и страха, за смелостта да мечтаеш".
Иван Иванов е роден на 19 януари 1964 г. в Ловеч. Повече от десет години животът му е свързан с електронните медии - от самото им зараждане и през всички проблеми и радости на прохождащия частен радиобизнес, свързан с изграждането на първата извънстолична радиоверига "Лиани".
Всичко изглежда добре, докато в един момент рухва из основи - заради лош кредит семейството изгубва всичко, съграждано с години. Бащата-стожер е напът да изгуби себеуважението си - чувства вина пред децата си, които са изправени пред един избор - да напуснат родината. Днес семейството живее между България и Франция, преглътнало болките и страданията на миналото.  

Със съпругата си Анелия Иванова
/ Снимка: Личен архив на семейството

Самият Иван Иванов се развива в ново поприще - писателството. Автор е на пиеси, разкази и романи: "Какъв хубав сън", "Старата къща", "Старият мръсник си го връща". "Омагьосаният кръг" и последната му книга - сборникът с разкази "Наричайте ме Мечтател" на издателство "Изток-Запад", чието официално представяне в клуб "Перото" НДК предстои наскоро. Изпреварваме тази среща в един откровен разтговор със самия Иван Иванов:
- Г-н Иванов, какъв човек е мечтателят, и не го ли възприемат като наивник в съвременния ни свят?- Какво са мечтите - наивна поема от блянове и илюзии на въобрaжаемата предстaва, че този свят е създаден, за да бъде победен. Водени от стремежите си за изява и слава, някога все пак трябва да приемем поражението и разочарованието си от грубото училище, наречено живот и да си признаем: "Аз се провалих, защото жертвах всичко в името на мечтите си". Но това е красиво и нежно, тъжно и искрено, болезнено признание. Когато си мисля за победите и загубите си, неминуемо стигам до извода, че не е важно колко победи си постигнал, а колко загуби можеш да понесеш. Човек не би трябвало да има илюзии пред съдбата, само силните и смелите имат огромната привилегия да бъдат мечтатели и да покоряват мечти, независимо колко дръзки са те.



Животът е натрупан грях, интервю за Impressio
- В книгата си "Наричайте ме мечтател" казвате, че "случайност е съвкупността от добре подредени закономерности". В този смисъл искам да ви попитам: Случайност, или съдбовна намеса е според вас емигрирането ви от родината? Моля да разкажете накратко този епизод от живота си, когато изгубвате всичко в България и решавате да я напуснете?- Животът е низ от победи и поражения. Когато като малки деца падаме, първото нещо е да потърсим в плача и болката си утеха в майчината прегръдка. Нормално е да имаме в този труден свят мъничко убежище, закрила и помощ в родината си. Но когато тя се отнася с нас като мащеха и като към някого, нужен само да гласува на поредните безполезни избори с предизвестени победители, какво му остава на човек?! В обичта трябва да има известна степен на взаимност. И ако единият обича, а другият се прави на разсеян, на обичащия му се отрежда тъжната роля на глупак. Нито веднъж в моите изпитания, тази моя родина, в която вярвах и която бях възпитан да обичам безрезервно, не си мръдна пръста и не си направи труда да ме защити. Дори напротив. Когато заради алчността на една банка, объркала съдбите на хиляди хора с кредитите в швейцарски франкове преди 10-12 години загубихме всичко, абсолютно всичко, градили години наред със семейството ми с малък бизнес, в който беше цялото ни сърце, изпитахме срам, че не сме се справили. Гневът дойде по-късно.

Когато останеш на улицата с една торба дрехи, проличава какъв си.

Не искам да хленча, ако това се е случило само с мен, добре, бих се примирил със съдбата си. Тогава рухна цялата ми житейска философия, според която нашето място и мястото на нашите деца, и мястото на техните деца е там, където сме се родили, където са нашите родители, където са нашите корени. Сгромоляса се моята пясъчна кула и аз нямах нито един аргумент, когато децата ми тръгнаха. Но нека честно да потърсим отговор къде са както моите, така и вашите деца?! Те не вярват на обещания и не са в плен на заблудите ни. Въпреки, че ги послъгват с политически кампании и медийни манипулации за връщане и ги заблуждават, че поливайки сухото дърво, ще берат плодове...

Корицата на книгата е на художника Сули Сeферов

-Обяснете защо "От любов към Бъ" е за вас една много лична повест? - Трябваше ли да промените житейската си философия на 100 процента и защо, според вас, ние българите усещаме любовта си към "Бъ" - т.е. България като несподелена любов?- Животът е натрупан грях. Ще помоля за снизхождение децата си, защото дълго време бях воден от фалшивите си амбиции да градя стъклени замъци, да играя чисто, без политически и икономически "допинг". Някъде там, в тези послания и стремежи се бях пообъркал. Бях унижен и отчаян и склонен да постъпя много низко. Животът се развива, движи и променя, умните хора улавят движението му и узряват за големи неща, докато аз пренебрежително пропусках знаците, които съдбата ми изпращаше. Звучи като прекалено лична изповед.

Трудно се обича, когато любовта към Бъ. е взаимно несподелена.

- В един наш разговор ми казахте, че "освободен" от материалните неща, въпреки загубите си, сте се почувствал истински свободен?... Това някакво имажинерно чувство ли е - сродно на самозалъгването, или е друго, непознато чувство, което човек може да изпита само след като е останал без нищо и е изстрадал всяка една от разделите си с нещо свое?- Имам един знаменит приятел, поп Тихомир. Бях загубил всичко материално, срещнах го, боязливо го поздравих. А той бурно се зарадва. Смотолевих омърлушен, че вече нямам нищо, а той мъдро заяви: "Когато Бог те наказва с пари и материални ценности, това не е наказание". И на всички, които страдат, че губят пари и имущество, бих казал, че това не е наказание, а някакъв вид изпитание. Често си мисля, че най-хубавото, което ми се случи е, че загубих всичко материално, може би защото нищо на този свят не ни принадлежи, освен това, което даваме. Там, на дъното понякога откриваш себе си и това няма как да е самозалъгване. Споделям го честно и искрено.

Почувствах се свободен, както се казва в книгата на Свобода Бъчварова "Земя за прицел": "Свободата е абсолютната липса на страх".

Корица на друга книга на Иван Иванов

- Писателството ви, определено, е трябвало да се "случи", макар и на по-късна възраст. Но как стигнахте до решението да седнете и да пишете?- Има едно изключително трогателно писмо, което Чарли Чаплин пише в Коледната нощ на дъщеря си. Ще спомена само едно изречение: "Изкуството, преди да даде на човек крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката". Мисля, че така е и с живота - преди да полетиш, доста рани трябва да понесеш. А според Хайтов "една лоза, за да даде хубаво грозде и за да стане хубаво вино, трябва да се мъчи и страда". Така е и с автора, избягвам писател, защото писателят го правят не книгите, а времето.
Да си дойдем на думата, авторът трябва да може да страда, написаното трябва да е преминало през най-съкровеното място на душата му, а не да бъде плод на някаква абстрактност, подплатена с маниерност и претенцията на много чел и знаещ, с което демонстрираш на читателя колко си велик и колко си над него. Погледнете кога се раждат най-хубавите ни литературни произведения - в бурни, силни времена на страдания от народа ни. Аз съм скромен автор, моите герои са част от мен и аз съм един от тях, това са приятелите ми, близките ми, съседите ми, онзи обикновен човек, когото срещаме. Зад всекиго се крие една прекрасна история, която трябва да се осветли по-ярко, да бъде разказана. Преди няколко години седнах в парка и написах няколко разказа. Бях много смутен от това, което ми се случва и, признавам, не без страх ги дадох за мнение на един от най-големите съвременни писатели - Георги Мишев, към когото изпитвам огромен респект. След известно време, когато се чухме, той ми каза: "Писането е терапия".

Писането е моята божествена терапия.

С поета Румен Леонидов / Снимка: Личен архив на Иван Иванов

 
- Защо Побелелият човек - един от вашите герои в книгата, крие името си? От какво иска да избяга той и защо трябва да поиска прошка от близките си, задето има мечта? - Вредят ли на близките си мечтателите?- Като застанем сами пред себе си, най-искрено си даваме сметка кои са нашите най-големи страхове, кои са нашите най-тежки грехове. Побелелият човек е разкъсван както в индианската притча от двата вълка в него. Те не го хапят, а по-лошо - питат го. Старият вълк, как така ще изоставя тази земя, на която са се родили той и децата му и за която е воювал на живот и смърт. И младият вълк, който е поел, воден от надежди и блянове своите битки по новите си мечти в чужди земи. Труден е отговорът. Мъчителен. Той търси прошка от мъртвите си близки, за да премине своята граница, обладан от своята нова мечта, родена от страданието. Защото границата е в нас и започва, когато я преминем. Побелелият е по своему всеки един от нас, когато сме на житейски кръстопът, без компас за вярната посока.

Греховна ли е мечтата да не умреш в родината си - не знам, но със сигурност това не е една безгрижна, розова мечта.

Когато си страдал толкова, че и собственото ти име няма никакво значение, можеш да си позволиш да мечтаеш по този начин.

Сред книгите... / Снимка: Личен архив на Иван Иванов

- Цитирам от книгата ви - из "Оркестър Ф.20": "Ние като че ли сме се загубили в днешното объркано време. На някои им липсват усмивки да се надсмеят на живота, други нямат сърца - да почувстват, трети - не могат да открият мислите си, четвърти са продали мечтите си, но най-много са тези, изгубили душите си - без вяра, без Бог, без ценности... все повече съм убеден, че има два вида хора. Едните освидетелствани, на лечение и безобидни. Другите - и те луди, но неосвидетелствани, не вземат хапчета, много опасни и се разхождат на свобода".
Г-н Иванов, такъв ли е нашият народ днес, и какво казва мечтателят във вас - има ли надежда за такъв народ, състоящ се от "неосвидетелствани" и "опасно луди"?- Ф.20 е медицинска диагноза, код на тежко психично заболяване. Човешката психика крие много тайни и понякога човек може да бъде безпомощен. Но искам да споделя нещо друго. Наскоро се видях с един прекрасен човек с една чудесна мечта и кауза: "Един народ, една съдба, едно бъдеще". Гроздьо Иванов. Извини ми се, че едва ли не в очите на останалите хора може да изглежда луд.

Знаете ли, в този момент се сетих, че всяко общество има нужда от един "луд", който да казва истината.

В древността този човек е Сократ. Навярно си спомняте, как пред съда е предпочел да изпие чашата с отрова, но да остане верен на принципите, в които вярва. Много е деликатна линията между лудостта и нормалността. Надежда за народа ни винаги има, защото всеки от онези, пръснати по цялото земно кълбо българи, носи частица от лудостта да останеш такъв, какъвто си. Трагедията е, че народът не е в родната си къща, а неговото "у дома" е по чуждите земи. Замислям се, чия прегръдка е по-топла, по-утешаваща...
- В повестта си "Тъжен клоун" вие сравнявате живота на героя си с цирк. Живот, белязан от три съдбовни орисници: здравната, административната и социалната система. Обречен ли е човекът, който вярва в ценности, които те са тотално преобърнати от "орисията"- магията?- Да бъдеш човек има своята цена. Наскоро съпругата ми сподели, че всеки път, когато прочете "Тъжният клоун", се разплаква. Така съм и аз с "Наричайте ме мечтател". Може да бъда обвинен в ненужен сантимент и прекалена емоционалност. Но дали ако плачехме повече, нямаше да живеем по-добре.

Трябва да се освободим от безвремието, покорило обичта към хората, да забравим за стъклените погледи, с които се гледаме един друг и да си спомним, че доброто има една голяма сила - тази, която ние му даваме.

Обречен ли е човекът, който вярва в ценности ли? И да, и не. Да, ако е слепец, отказващ да разчете посланията на живота. И не, ако намери сили да преосмисли и пренареди своята ценностна система в онази нейна част, която е градил върху заблуди.

Снимка: Личен архив на Иван Иванов 

- Прочетох пиесата ви "Конкурсът", в която най-общо казано и както вие самият формулирате темата: "Действието на пиесата проследява провеждането на Конкурс. Журито е структурирано от редица капацитети в областта на съвременното изкуство и култура, и представлява непредсказуема смес от посредствени маниакални величия с проблясъци на фалшива гениалност." Всъщност, не е ли универсално у нас това псевдо конкурсно начало? - Свидетели сме на парадоксални "избори" във всяка една сфера на живота. Така ли е и навън? - Какви са вашите впечатления?- Напълно съм съгласен с Вас за "парадоксалните избори" в страната ни. Вземете в политическата, правосъдната, обществената сфера, култура, медии - безумието Съвет за електронни медии например. Спомням си един принцип, според който "всеки се стреми да заеме нивото си на некомпетентност". Страшното е, когато некомпетентността вземе връх и се почувства велика и незаменима. Не бих посмял да се изказвам в дълбочина какви са впечатленията ми по този въпрос извън страната ни.

По-скоро бих споделил мнение, че светът отдавна не върви в правилната посока.

Човечеството се стреми към премахване на граници, на расови, религиозни и всякакви предразсъдъци. Но никога политическите, религиозните, нравствените и всякакви социални различия не са били толкова големи и фрапантни. И тук може би се крие един бъдещ чудовищен общочовешки конфликт.

- Как реагира един мечтател на простащината?- С болка, с гняв, с омерзение. Човек се чувства Бог, когато мечтае и просяк, когато мисли.
- Вашите деца също са във Франция. Смятате ли, че един ден някой от потомците ви - вашите деца, техните деца, би се върнал в родината?- Тази година през лятото, заедно със съпругата ми и седемгодишната ни внучка гостувахме за месец на сина и дъщеря ми във Франция. Хубаво нещо е глобализацията, спомням си досадното и унизително висене с дни за визи по западни посолства и невъзможността да се пътува преди трийсетина години. В юнското утро се качихме на самолета и след два часа бяхме в Брюксел, до обяд с автобус стигнахме в Люксембург, пренощувахме в един от най-хубавите френски градове Мец, на другия ден вече се разхождахме в Париж. Внучката се прехласваше по Дисниленд, впечатляваше се от Версай, Триумфалната арка, Айфеловата кула, корабчетата по Сена, градината "Тюйлери", метровлаковете без "машинисти"... После поостанахме в Мец, разгледахме и Люксембург и все подпитвах внучката харесва ли ѝ. Тя отговаряше с "да" на всеки подобен въпрос. Прибрахме се със стария, 20-годишен форд. Прекосихме Европа през Германия, Австрия, Унгария, Сърбия. След ден отидохме в Ловеч и се отбихме при тъста ми - Пазача на спомени (както го бях нарекъл в една предишна моя книга) в непретенциозната му виличка, където живее, на километър от града. И там внучката ми, въодушевена и с възклицания, прегръщаше малкото котенце Аника, кученцето Господин Нилсон, кръстени на героите от "Пипи дългото чорапче", целуваше новоизлюпените пиленца, ходеше на воля сред ябълковите и сливовите дръвчета и на висок глас казваше на баба си: "Колко е хубаво тук бабо, на какво хубаво мирише, искам тук да живея, в тази моя Вила Вилекула". Често обичам да казвам, че децата са най-добрите учители и от тогава се чувствам доста объркан.

На 55 години започнах да уча френски език, страх ме е дали с някои от другите ми, все още неродени внуци, ще мога да си говоря.

Ние сме скайп-родители, скайп-баби и дядовци и има реална опасност само да се усмихваме един на друг с потомството си и да не можем и дума да си кажем. Дали ще останат и дали ще се върнат внуците ми? Моите баби и дядовци са родени по колибите и махалите из Ловешко. Колко пъти съм ходил, или съм се връщал по тези места? Спомням си думите: "Животът (позволявам си да добавя и времето) продължава да ни живее и ние не му трябваме, освен за свидетели".

Дали ще върнат децата ми - на тази възраст и с толкова белези по душата, вече в нищо не смея да бъда категоричен.

 - Ако ви се даде такава възможност да се изправите пред нацията и да направите някакво обръщение към българите, какво бихте им казал с едно изречение?- Няма да мога да се побера в едно изречение. Бих поискал прошка, бих отправил молба, може би ще кажа и нещо дълбоко несправедливо за България и българите.

Но например бих казал, че не всички можем да бъдем велики политици, велики творци, велики бизнесмени, велики общественици, но всички ние можем да бъдем по-добри хора.

- Каква ще бъде следващата ви книга?- Да си пожелаем след една година да споделяме мисли за следващата ми книга, романа "Любовта и времето". Текат приготовления, последни редакции, отново корицата е на "българския Марк Шагал" - един от най-ярките представители на неоромантизма, художникът Сули Сеферов. Това е историята на едно младо момиче, по-скоро млада жена, живееща и работеща в Париж - юрист в престижна кантора. Пристига служебно, за кратко в България, а там я очакват баба ѝ и дядо ѝ, спомените, случайната среща. През целия роман в историите на героите като тънка линия преминават сблъсъкът и обичта, противоречията и житейските истини на времето и любовта.

В навечерието на най-светлите празници, на всички хора бих казал: Нека не поставяме в безумно скъпи рамки мечтите си, а да им дадем свободата да полетят.

Благодаря на "Импресио" и на екипа на Дир.бг. Написването на всяка книга, както и прочитането ѝ е инвестиция - не на средства, а най-вече на време. Но най-важно е доверието между автора и читателя.  Защото има далеч по-лоши неща от това да се горят книги, например - да не се прочетат.