Преди десетина години гледах пиесата “Кълбовидна
мълния“ на Иван Радоев. Много ми хареса.От тогава сигурно се е зародила
мечтата ми да напиша пиеса. И така започнах
през януари, с идеята
за моноспектакъл в който героя разказва за родовете си чиито гени незабележимо
тайнствено пренася във времето, за близките си
които, въпреки че е безсмислено да повтаря, много
обича. Само че
всичко стана по-дълго от очакваното. Едно да кажа, друго да
не пропусна и неусетно се получи цяла книга. Очаквам
нерадостни за мен въпроси: “Това роман или
повест е? Едва ли
някой, освен
близките му ще го чете? Аман от лични безинтересни словоизлияния“. И може
би сте прави. Но аз ще ви разкажа историята с която прекрасната и красиво
чаровна жена и лекар д-р Щонова се обясни в любов на съпруга си. Един
възрастен господин всеки ден ходел в болницата при съпругата си. Закусвали, обядвали, разговаряли, общували, милвал я
и се грижел за нея. И така всеки божи ден. Веднъж лекуващата лекарка
видяла на излизане достолепния възрастен човек и му казала: “Вашата
съпруга страда от тежка форма на
деменция, съжалявам но тя дори не знае кой сте и не може да ви познае“. Побелелият
от годините човек помълчал тъжно за миг и отговорил: “Всъщност, няма
никакво значение дали знае кой съм, важното е че аз знам коя е“.
Ето го и моя отговор, звучащ мъчително
трудно, житейски тъжно, емоционално тежко.
Всеки човек има своя роман - хубав и красив или
повест - тъжна и самотна, които
принадлежат единствено и само на него, като живота му. Понякога
трябва да откриеш магическият ключ за да открехнеш олющената врата на своите спомени,чувства,мечти. Много
болка крият въпросите от минало ни и още повече тъга има в отговорите за нашето
и на децата ни бъдеще. Аз исках да летя, но бурите
нечестно ме поваляха. Исках да изкачвам върхове, но
лавините унищожително ме смачкваха. Допусках грешки,
моля се да съм опазил себе си от грехове. Не знам дали
написаното от мен има някаква литературна стойност. Но аз
искам да дам сили на болната от унищожителна болест госпожа от първия етаж, която
седмици наред молеше да напиша няколко думи върху корицата на първата ми книга. Колко ми
е трудно, но може
би трябва да кажа това което не успях когато срещнах наши приятели и споделиха
че показателите след поредната химиотерапия на единственото им дете не е дала
никакъв резултат. Мълчах и търсех думи, дано сега между редовете по
някакъв магически начин да им дам кураж и вяра. Искам когато
приятелите ми затворят последната написана страница по някакъв чудодеен начин
да седнат на огромната стара, потъмняла от
годините, скована от несгодите ни маса и да пием от най-истинския житейски
еликсир. Дали
успях в молбата си към всички мои близки
да ми простят за пропуснатото
несподелено време. Колко силно търся да прегърна едно свое желание –
внучката и още неродените ми внуци да обичат, децата ми да
имат куража да мечтаят. Много ми се иска някъде в прочетеното да се откриват и проблясват нежно галещите
искрици надежда, оцеляла
в трогателна битка с опустошителното мое и наше безверие.
И когато мнозина ме попитат с неодобрение: „Зная ли
какво е това - роман, повест, пиеса? Къде е
драмата, действието, сюжета?“,
както онзи достолепния възрастен човек за миг тъжно бих замълчал, за да отговоря тихо само на себе
си: “Знам, опитах
да се докосна до онази мечта за моноспектакъла и направих тази своя… изповед“…..
Питам
се, нощем когато се пробудя, вечер преди да заспя, сутрин, когато отворя очи и
през деня, потънал в мислите си: „Кой съм, къде съм, какво
търся и защо съм тук?“.
Дойдох
да търся отговора в старата почти съборена къща. Стои си той и чака да го
открия, скрит между гредите в пустата стая, запълнена с ненужни неща, потънали
в прах и оплетени в паяжините на мълчанието. Всеки един от нас има поне по една
такава стара къща, с напукана от времето мазилка, скрила в пазвите си нашите,
на родителите ни, на бабите ни и дядовците ни, кодирани от вечността, спомени.
Пиша всичко това и се чудя – кой ли ще го прочете? Онези момичета и момчета,
които се хвалеха колко са изпили на снощния купон, или другите – омагьосаните от
преследване и трупане на парите в абстрактния им свят от ненужни стойности,
забравяйки дори имената на децата си. Или пък тези, които хващат първия
самолетен полет към бягството от собствения си свят, с думите:
„Няма да се върна
повече!“ Може би пък тъкмо за вас, за да не забравяте!
Сигурен съм, че в онази вълшебна част от
секундата, миг преди ангелите да го понесат във вечността, човек е там – където
за пръв път е отворил очи, погледнал света и помирисал въздуха – ухаещ на
неговия първи ден и дом. А до тогава, в очакване на великото тайнство търсим
нашето мъдро като живота начало, за да откриваме в него уж непотребните частици
от себе си и да го вграждаме в бъдещето
и мечтите на децата си.
