...
Автобусът беше излязъл от покрайнините на София
сравнително бързо и подминаваше Банкя. Ахмед въздъхна смирено и тъжно:
- Животът много се обърка, а напоследък още повече.
- Във военното училище - заговори Павел, бившият пилот -
преподавателят ни по военна история разказваше, че в началото на миналия век по
време на Балканската и Междусъюзническата войни хиляди българи сами са се
връщали от Америка и Европа, за да защитават отечеството си, без никой да ги
принуждава. Казвали на тези скромни хора, войниците: “Отивайте и побеждавайте,
защото там, зад вас, са семействата, децата, родителите, домът ви“. Сега какво
да кажеш и кого да защитаваш – класата на охранените политици и мутри с бели
якички, която ни е обезличила от граждани и народ в обикновен електорат и сган,
необходими ѝ единствено за изборите, за да се легитимира пред света.
- Какво да кажеш...? – във въздишката на Ахмед имаше
съжаление, долови се горчилка - Навремето
работех в горското, помагахме си и с тютюна. Напоследък секат като за последно,
легално и нелегално. Надойдоха фирми и ни изпосъкратиха. Колко гора се изсече и
после... Дървото с корените си навътре в земята поема влагата като сонда и като
ги отрежеш… Няма ли корени, няма какво да спре водата по пътя ѝ. От там
наводнения, порои, суша, съсипия.
- Миналото лято синът си дойде в отпуск, от двайсет
години е в Австралия – замислен и като че ли на себе си каза Павел - Качих го
на селскостопанския самолет и гледа, любува се, ахка колко е хубава България от
високо. Един ден отидохме до родното ми село. Почти всички къщи
заключени, обезлюдено, опустяло, я̀ има десетина човека, я̀ няма.
- Няма български дом и семейство, което да не е
белязано от днешната чума и трагедията на обезлюдяването – ако до сега в думите
на Белокосия се чувстваше заядливост, сега имаше болка.
Павел-пилотът скрито потърка очите си, дискретно
преглътна, гласът му леко
потрепери:
- И му казвам: “Моето момче, виждаш ли тези стари
къщи? Те са като хората - искат да дишат. Заключиш ли ги – умират. Умират
корените ни“… Тогава ме попита спомням ли си думите на Стайнбек за корените,
които пречат на хората да полетят - потърси с поглед Ахмед, чудейки се за името му - Извинявай,… че те прекъснах…
- Ахмед се казвам – отвърна сърдечно - Не се притеснявай. Право е момчето ти,
младите са по-умни от нас. Жената се разболя от лоша, най-лошата болест -
започна разказа си потиснато и угрижено - Доведох я по София. Ние сме тънки
хора, сиромаси. За това и съм тръгнал по Франция, да режа лозя и да изкарам
повечко пари за лечението ѝ. Бях седнал на една пейка пред входа на болницата,
отчаян, пушех омърлушен и се чудех как ще се оправя. До мен дойде мъж с бяла
престилка, доктор, към четирийсетте, поиска ми огънче. Аз с кахърите си, но и
той нещо ядосан и угрижен. Заговорихме се. Много кадърен, завършил в Германия
медицина, работил в немска клиника, имал големи перспективи още да върви
нагоре. Но се прибрал в България, мислел си, че ще бъде много полезен с
наученото. Не разбираше нашата здравна система, която убила желанието му да
помага. Още на първата визитация се скарал с началника си, не можел да приеме
начина на работа. Обясняваше ми, че в Германия доктор с пари не работи, има си
хора в управата, които се занимават с това. Лекарят само мисли за лечението. Пък
говорим, споделям с жената, а тя ми казва, че там хората работят, плащат
осигуровки. А аз си мисля, ние да не сме лежали по гръб? И ние сме работили и
ние сме си плащали осигуровките.
Стоящият на предпоследната седалка Николай,
някогашният научен сътрудник, леко побутна с показалец очилата си, дискретно се
обърна назад и тихо заговори:
- Слушам като си говорите, извинявайте че се намесвам
в разговора ви.
- Ние само така си споделяме, да не си помисли някой,
че обиждаме властта. Сакън, нали Ахмед, а, Павка? - театрално се заоправдава
Белокосия и заканително наклони главата си - Въпреки че ми идва. Понякога така
ме избива на касаплък!
- Наскоро прочетох, че в Европа да си беден е
нещастие, в Америка е позор – личеше си, че Николай е интелигентен, като онези,
за които казват, че са природно умни хора.
- А в България – реалност – допълни Павел-пилотът с
горчивина.
Мълчаливият Преслав леко обърна глава към
по-възрастните свои спътници и тъжно се включи в разговора:
- На автогарата
си взех довиждане с майка ми и баща ми. Те няколко пъти пропуснали да заминат в
чужбина, все се намирала някаква пречка, по-скоро им липсвала решителност.
- Не ги съди, момче, нашето поколение много се луташе,
то се роди в едно време, в друго живя. По един начин ни учеха, а по друг
трябваше да се оправяме с трудното - извинително се обърна към младото момче
Ахмед.
- Много ми е болно за тях – заговори със съжалителен
тон Преслав - Никак не им стана
добре, като им казах, че се сбогувам с мащехата си… България. Покрай техния
скромен, дребен бизнес работя от десетгодишен. Бях пълен отличник в елитна
гимназия. Отидох с костюм за 50 лева на бала си, докато много от моите
съученици ми се подсмихваха подигравателно, облечени в прескъпи тоалети и
облекла на престижни световни марки. Предстоеше им да отпътуват за скъпи колежи
и университети в чужбина. Аз бях приет в Германия. Учих и работих, за да си
подпомагам следването и копнеех да се върна в България като учител. Когато си дойдох, открих
как 14-15-годишни смъркат „бяло“ в тоалетната, а дилърите стоят като хиени пред
училището, на гърба на полицията. Ученици се подиграват и бият колеги, капризни
родители ни се карат. Старите учители отчаяно ми казваха, че заплатата или
пенсията им няма да стигне и за собственото им погребение. Искам да си взема
сбогом с илюзията, за която учиш, работиш и мислиш, че си бъдещето на България,
сред отровени детски съдби от убиваща дрога и смърдяща цинична чалга… Сега
върви кампания за връщане на млади успели хора в България.
- Преди време бях на честването на един от
съвременните писатели-класици на България. – трудно прикриваше раздразнението и
гнева си Белокосия – Друг известен творец разказваше как през 70-те години
художествен съвет му отхвърлил, на него и на още няколко млади творци,
произведенията. По-старите колеги и приятели ги успокоявали и им говорили да не
се притесняват, нещата ще се оправят, ще се тръгне в друга посока, пътят бил
правилен, има и грешки и т.н. Тогава този достоен писател, настоящият класик,
след дълго мълчание мъдро се обадил: “Не заблуждавайте момчетата, не ги
лъжете!“ И сега тези мощни пиарски кампании убеждават децата ни да се върнат...
- Извинявай, все пропускаш да си кажеш името… - прекъсна го Павел - Но нашите да се върнат,
техните - в никакъв случай!
- Да се върнат и да поливат това сухо дърво - сопна се Белокосия, ловко избягвайки въпроса за името си - Изпадам в яд и
безсилие, а как искам да кажа да не лъжат и заблуждават децата ни. Защото,
Павка, техните отдавна са ги устроили там и не мислят, и въобще не им пука за
народ и родина. Почти всеки един от голямата политика и едрия бизнес е готов
във всеки момент да капитализира имуществото си и да замине в онзи, другия
свят, а лицемерно ни убеждават, че тук е много хубаво. Природа, въздух, море… И
се сетих за македонката, дето се омъжила в България и се хвалила, че при тях
житото било като дренки едро, парите били много, като шума. Но като я попитали
защо не е останала там, отвърнала: “Е па камъни ли да ядем?“. И ние - природа
ли да ядем? Или обещания?
Павел-пилотът учудено погледна навън през прозореца, трудно
обръщайки глава заради все по-често напомнящата за себе си болест на Бехтерев:
- Стигнахме ли границата със Сърбия?
Автобусът намали и уморено спря. В
този момент се чу гласът на шофьора от звуковата уредба: “Уважаеми пътници, пригответе личните си документи, след малко ще
слезем, ще преминем митническия пункт и паспортна проверка, после ще стигнем до
другата бариера и ще продължим."
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар