За продадените мечти

         От доста дълго време искам да разкажа тази история. Тя е за многото мои приятели, които пишат истински и честно, и за които всяка написана дума е дълбоко преживяна, тъжно и тежко изстрадана. Тези мои приятели наричам автори-мечтатели. Прекрасно знам, че човек пише първо за себе си, не толкова за другите, защото в писането открива нужда от пречистване и желание да сподели със света нещо, принадлежащо на божествената частица, която всеки носи в сърцето си. Тази частица се нарича душа.

Това се случи есента, току-що бе излязла новата ми книга. Заглавната повест всъщност бе преработена пиеса. Дори участвах в конкурс с нея. Конкурсът приключи и с изненада, след като бях разговарял с един мастит професор, член на журито, установих нещо странно. След краткия ни разговор, не бе трудно да осъзная, колкото и да съм по детски наивен, че този член не е чел пиесата. Прокраднаха се съмнения, че останалите членове също така небрежно-елегантно са пропуснали да се запознаят с творческите ми възможности и напъни, така да се каже. Но разбира се, преработих пиесата, включих още няколко текста и стана хубава книга. Вървях, леко въодушевен и видимо удовлетворен, когато срещнах един пишещ корифей, работещ за театъра и драмата, близък до натруфено издателство. Бях му писал и във Фейсбук, за да го поканя на представянето, но той културно ме пренебрегна с присъствието си. Като се позамислих, си казах: “Кой съм аз, че този възвишен човек да ме брои мен в конете за магаре“. Реших да му подаря книгата си:

- Заповядайте, господине, моята книга, ще се радвам и ще съм благодарен да споделите мнението си.

Културно ми благодари, засмя ми се като първата ми любовница, абе - сериозен човек. Беше минал месец оттогава и написах статия за Петер Хандке – Нобеловият лауреат за литература за 2019г., която Дир.бг и Импресио публикуваха, малко са думите да им изкажа моите най-сърдечни благодарности за това. Разбира се, че във Фейсбук изпратих и нея на пишещия корифей. След ден го срещам случайно, поздравявам го, той си вървеше бавно, ама иначе много бързаше, като се заговорихме. Нямах работа и понеже съм наивен човек, доста наивен, да не кажа направо откровено глупав, попитах дали е видял... статията, която съм му изпратил. Но той ли не ме разбра, аз ли не зададох въпроса си правилно, защото ми отговори нещо от рода:

- Прегледах, но много патетично ми се видя, защо не по-иронично, по-лековато, по-неглиже – и отмина така набързо.

Няколко дни мислих, разсъждавах, чудех се какво искаше да ми каже този културовед. На панаира на книгата Калин Терзийски ми подари романа си „Лудост“. Оставих го на шкафчето, сутринта погледнах заглавието, разходих се в парка, и като се върнах, се захванах да го прочета. След няколко страници си казах, заглавието подвежда, адски много подвежда, защото не трябва да бъде „Лудост“, а може би „Смелост“ или „Нормалност“.  И така стигнах до гениалното заключение, че - корифеят му с корифей, бе прочел само заглавието на книгата ми “Наричайте ме мечтател“ и от там е направил литературно-творческия си извод, че пиша като голобрад комсомолец от априлското поколение – патетично, с проблясъци на жертвоготовност. Споделих с един по-грубоват приятел, но иначе чудесен човек, който ме попита за цената на книгата и каза:

- Ако ти не можеш, понеже си мекица, ще отида и ще ти прибера книгата обратно, ще поискам да ти я върне! Как така - ти си го уважил! Подари я на някой друг!

Спомних си Рей Бредбъри и неговите думи, че има престъпления, далеч по-лоши от това да се горят книги, например да не се четат. И още нещо си спомних, че можеш да бъдеш над някого, само когато му подаваш ръка да се изправи, защото споделената гордост е безценен урок по справедливост.

Пак тогава, в началото на декември, онзи толкова човечен и прекрасен Ненчо Илчев представяше книгата си с фокуси. Бях впечатлен от разказа му за срещата с най-великия илюзионист на нашето време Дейвид Копърфийлд. След представление в Сан Диего неколцината българи изчакали, близък приятел на Ненчо Илчев го представил и запознал с неговия идол. Дейвид Копърфийлд помолил, ако е удобно на следващия ден в 18 часа да се срещнат, за да обърне повече внимание на госта-илюзионист от далечна България. И каква била изненадата, когато близка сътрудничка на Дейвид Копърфийлд точно в 18 часа ги очаквала и се осъществила тази мечтана среща. Великите затова са велики, защото освен неземен талант, от сърцата им прелива огромна човещина.

Сега, накрая ще Ви разкажа за един млад художник, живял доста отдавна. Завършил академията и започнал да рисува неподкупно – истински, както може да рисува само един млад човек – искрено, със сърце, неудържимо, с чувство. Но никой не купувал картините му. Постепенно започнал да рисува благородничките и богати дами красиви, хубави, криеейки недостатъците им. Станал богат, велик, уважаван. Веднъж тръгнал по главната улица с цялото си достолепие и видял насядали бедни, току-що завършили художници, наредили платната си. Там, в картините, открил онзи свой плам, когато рисувал като млад. Казал си решително, с нужното самочувствие: “Аз това го мога, аз съм го правил“. Прибрал се в ателието, започнал да рисува, но нищо не се получавало. Чувството било изчезнало.

Това, приятели, е повестта на Гогол „Невский проспект“, която си позволих да ви разкажа. Може би за да ви дам кураж, никога да не предавате и продавате мечтите си. Страшното е, не когато някой ден  загубите нещо материално или някой високоизвисен унижи мечтите ви. Страшно е, когато загубите мечтите си.

Бъдете мечтатели!